Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Артър бавно се обърна, като старо куче, наклонило предпазливо глава при звука на вик.

- Андрю, радвам се да те видя. Тъкмо разсъждавах над гръцките идеали за любовта. Arane, разбира се, е най-висшата любов, онази, която изпитват боговете. След това - ерос, романтичната любов, филиа, любовта към приятелите, и сторге, любовта към семейството. Според теб коя изпитват парабатаите? Дали е по-близо до филиа, или до arane... като се има предвид, че ерос е забранена, разбира се? И ако е така, дали като нефилими ние сме надарени с нещо, което мунданите никога не могат да разберат... и как тогава древните гърци са знаели за него? Парадокс, Андрю...

Джулиън изпусна дъха си. Последното, за което искаше да говори, бе каква любов изпитват парабатаите един към друг. Не искаше и да го наричат с името на мъртвия му баща. Прииска му се да бъде някъде другаде, където и да е, ала въпреки това пристъпи напред, там, където светлината бе по-силна и чичо му можеше да види лицето му.

- Аз съм Джулиън. Казах, че се върнахме. Всички. Тави, Дру, близнаците...

Артър се взираше в него с неразбиращи сини очи и Джулиън усети как сърцето му се свива. Изобщо не бе искал да се качва тук; искаше да отиде с Ема. Ала от последното огнено съобщение на Даяна бе разбрал, че ще трябва да се качи на тавана веднага щом се прибере.

Това открай време беше негово задължение. Винаги щеше да бъде.

Остави подноса на бюрото, като внимаваше да избегне многобройните листове. До лакътя на Артър имаше купчини писма за изпращане и надраскани бележки от патрули. Но беше огромна, но не беше и толкова малка, колкото Джулиън се бе надявал да бъде.

- Донесох ти вечеря.

Сбърчил вежди, Артър се взираше в подноса, сякаш бе далечен предмет, който едва успяваше да зърне през гъста мъгла. Беше купичка супа, претоплена набързо в кухнята и Настиваща в студения въздух на тавана. Джулиън бе донесъл и грижливо увити прибори и кошничка с хляб, макар да знаеше, че когато дойде да разтреби на сутринта, храната ще бъде почти недокосната.

- Мислиш ли, че е улика? - попита чичо Артър.

- Кое да мисля, че е улика?

- Това с кифарата и форминга. Вместват се в общата картина, но тя е толкова огромна... - Чичо Артър се облегна назад с въздишка и вдигна очи към стената пред себе си, върху която имаше стотици листчета, изписани с паякообразен почерк. - Животът е кратък, а да придобиеш мъдрост отнема много дълго - прошепна той.

- Животът не е чак толкова кратък - отвърна Джулиън. -Или поне не е задължително.

Беше се оказал кратък за родителите му. С ловците на сенки често ставаше така. Ала какво би могло да нарани Артър, скрит в закътаното таванско помещение? Той вероятно щеше да надживее всички.

Джулиън си помисли за Ема, за рисковете, които тя поемаше, за белезите по тялото й, които виждаше, когато двамата плуваха или тренираха заедно. То беше у нея, кръвта на ловците на сенки, които поколения наред рискуваха живота си, чийто кислород бяха адреналинът и битките. Пропъди обаче мисълта за това, как Ема умира като родителите си -това бе мисъл, която не бе в състояние да понесе.

- Никой човек на тази земя не живее два пъти - промърмори Артър, вероятно цитирайки нещо, както често правеше. Отново бе навел очи към нещо върху бюрото си и изглеждаше потънал в мисли. Джулиън се върна години назад, към пода на таванското помещение, изцапан с кървавите отпечатъци от ръцете на Артър. Нощта, когато за първи път бе повикал Малкълм Фейд.

- Ако имаш всичко, от което се нуждаеш, чичо... - каза Джулиън и понечи да си тръгне.

Артър вдигна рязко глава и за миг погледът му беше ясен и съсредоточен.

- Ти си добро момче. Ала това няма да ти помогне накрая.

Джулиън замръзна.

- Какво?

Само че Артър се беше върнал към работата си.

Джулиън се обърна и пое надолу, съпроводен от познатото скърцане на стъпалата под тежестта му. Институтът в Лос Анджелис не беше точно стар, със сигурност не колкото някои други Институти, ала от таванското помещение се излъчваше усещане за старост, прах и откъснатост от останалата част на сградата.

Когато стигна до вратата в подножието на стълбите, Джулиън се облегна за миг на стената, обгърнат от сумрак и тишина.

Тишината бе нещо, на което рядко можеше да се порадва, освен когато се готвеше да си легне. Обикновено беше заобиколен от непрестанното бърборене на братята и сестрите си. Те винаги бяха около него, търсейки вниманието му, нуждаейки се от помощта му.

Мислите му се насочиха към къщата в Англия, с тихото жужене на пчели в градината, безмълвието под дърветата. Всичко бе така зелено и синьо, толкова различно от пустинята с нейните пресъхнали кафяви и златисти оттенъци. Не беше искал да се разделя с Ема, ала от друга страна, си бе помислил, че ще му е полезно. Като някой пристрастен, откъснал се от източника на своята пристрастеност.