Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън настръхна. Диего. Не го беше включил в сметките си, ала Диего беше центурион и като такъв се бе заклел да казва истината на Клейва. Естествено, че Робърт щеше да поиска да говори с Диего, вместо с него.

Джулиън знаеше, че няма причина Робърт да иска да говори с него. Не той оглавяваше Института. А Артър. Нищо че години наред именно той отговаряше на писмата на Робърт и бе наясно с методите му по-добре, отколкото всеки друг тук; нищо че, макар и само в официална кореспонденция, двамата се познаваха много добре. Той беше просто един тийнейджър.

- Да, инквизиторе? - каза Диего.

- Разкажи ни за Малкълм Фейд.

- Малкълм не е този, за когото го мислите - започна Диего. - Отговорен е за безчет убийства. Той е виновен за смъртта на родителите на Ема.

Робърт поклати тъмната си глава.

- Как е възможно? Двамата Карстерс бяха убити от Себастиан Моргенстърн.

При звука на това име Клеъри пребледня и двамата с Джейс си размениха поглед, пропит с години споделена история.

- Не - каза Клеъри. - Не бяха. Себастиан беше убиец, но Ема никога не повярва, че той е отговорен за смъртта на родителите й, не го повярвахме и ние с Джейс. - Тя се обърна към Ема - Права бе. Винаги съм смятала, че един ден правотата ти ще бъде доказана. Ала съжалявам, че се оказа Малкълм. Той ви беше приятел.

- Както и на мен. - Лицето на Магнус беше обтегнато. Клеъри се приближи и сложи ръка върху неговата.

-Освен това беше върховен магьосник - каза Робърт. -Как се случи това? Как така е убивал хора?

-Поредица убийства в Лос Анджелис - отвърна Диего. -Убеждавал е мундани да извършват убийства, а после е вземал части от телата им, за да ги използва за некромантия.

-Трябвало е да бъде докладвано на Клейва. - Робърт звучеше бесен - Трябвало е да бъде докладвано на Клейва в мига в който елфически пратеници са се свързали с вас...

- Инквизиторе. - Гласът на Диего беше уморен; бойното му облекло беше почервеняло от кръв на дясното му рамо. Аз съм центурион. Отговарям директно на Съвета. Не докладвах за случилото се, защото, когато нещата се задвижиха да докладваме за тях само би забавило всичко. - Той не поглеждаше към Кристина. - Клейвът щеше да започне разследването от самото начало. Нямаше време, а на карта беше заложен животът на едно дете. - Той сложи ръка на гърдите ги - Ако искате да ме лишите от медальона, ще разбера. Но докрай ще твърдя, че семейство Блекторн бяха прави.

-Няма да ти отнема медальона, Диего Росио Росалес -отвърна Робърт - Разполагаме с малко центуриони, а ти си един от най-добрите. - Той се вгледа изпитателно в Диего, в окървавената му ръка и изтощеното лице. - Съветът ще очаква доклад от теб още утре, ала сега може да се погрижиш за раните си.

- Аз ще отида с него - каза Кристина.

Облягайки се на крехката й фигура, Диего пое по стълбите Марк ги проследи с поглед, докато двамата не подминаха магическата светлина и не потънаха в сенките.

-Робърт - обади се Джейс, когато те изчезнаха. - Когато Джулиън бе на дванайсет години, той даде показания пред Съвета. Оттогава минаха пет години. Остави го да говори сега.

Макар и с неохота, Робърт кимна.

- Много добре. Всички искат да чуят какво имаш да кажеш, Джулиън Блекторн. Говори.

И Джулиън заговори. Спокойно и без ненужна украса, той описа разследването - от първите намерени тела до това, как тази вечер бяха разбрали, че виновникът е Малкълм.

Ема гледаше своя парабатай и се чудеше колко различно би било всичко, ако Себастиан Моргенстърн не беше нападнал Института в Лос Анджелис преди пет години.

В мислите й от години съществуваха двама Джулиъновци. Джулиън отпреди нападението, който бе като всички други - обичаше семейството си, но и им се дразнеше; един брат между още няколко братя и сестри, с които се караше, спореше, закачаше и смееше.

И Джулиън след нападението. Джулиън, все още дете, който сам се учеше как да храни и преповива бебе, как да приготвя четири различни ястия за четири по-малки братя и сестри, които обичаха и мразеха различни неща; Джулиън, който криеше болестта на чичо си от цял куп възрастни, които биха му отнели децата; Джулиън, който се събуждаше с писъци от кошмари, в които нещо се бе случило с Тай или Ливи, или Дру.

Ема винаги бе до него, за да го прегърне, ала никога не бе разбирала напълно... и как би могла, когато не знаеше за Артър, не знаеше колко сам е в действителност Джулиън? Знаеше единствено, че кошмарите бяха избледнели и над Джулс се бе спуснала тиха сила, корава решимост, пред която детската мекост бе отстъпила.