Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Е, или сте се били със силите на злото, или идвате от някое много по-необуздано парти от нашето. Здравейте, семейство Блекторн.

Ливи въздъхна. Гледаше го така, както го беше гледала Ема, когато бе на дванайсет. Дру, вярна на увлечението си по Диего, се намръщи.

- Какво правите тук? - попита Джулиън, макар да знаеше отговора. Все пак за предпочитане бе да създадеш впечатлението, че си изненадан. Хората вярват на отговорите ти повече, когато смятат, че не са предварително намислени.

- Тъмна магия - каза Магнус. - Видяхме го на картата. При средоточието. - Той погледна към Ема. - Мислех си, че е вероятно да направиш нещо с информацията, която ти дадох. Когато става дума за лей-линии, ключът винаги се крие в средоточието.

- Защо тогава не отидохте там? - попита Ема.

- Магнус го провери с магия - обясни Клеъри. - Там нямаше нищо освен развалини, така че дойдохме тук.

- От годежното парти на сестра ми, ако трябва да сме точни - вметна Джейс. - Имаше свободна консумация на алкохол.

- 0! - По лицето на Ема пробяга щастливо изражение. -Изабел се жени за Саймън?

Според Джулиън никога не се бе раждало момиче, което да може да се сравнява с Ема, но когато се усмихна, Клеъри беше много хубава. Цялото й лице грейна. Всъщност по това двете с Ема си приличаха.

- Аха - отвърна тя. - Той е ужасно щастлив.

- Да, браво на тях. - Джейс се облегна на парапета. - Както и да е, бяхме на тържеството, когато Магнус получи съобщение за некромантска магия близо до Лосанджелиския институт. Опита да се свърже с Малкълм, но не успя, така че ние четиримата се измъкнахме. Което беше огромна загуба за партито, мен ако питате, защото аз щях да вдигна тържествената наздравица и тя щеше да е невероятна. Саймън никога вече нямаше да е в състояние да си покаже носа пред хората.

- Което едва ли е смисълът на годежните наздравици, Джейс - изтъкна Клеъри, без да откъсва тревожен поглед от Диего... който наистина бе ужасно блед.

- Четиримата? - Ема се огледа наоколо. - И Алек ли е тук?

Магнус отвори уста, за да отговори, но в този миг вратата на светилището се отвори рязко и оттам се показа висок, набит мъж с тъмна коса - Робърт Лайтууд, настоящият инквизитор, втори по влияние след консула на Идрис и отговарящ за разследването на нефилими, нарушили закона.

Джулиън го беше виждал само веднъж, когато бе принуден да се изправи пред Съвета и да разкаже за нападението на Себастиан над Института. Спомни си как държи Меча на смъртните в ръката си. Усещането от истината, извличана от него с ножове и кукички, които сякаш разкъсваха вътрешните му органи.

Не беше излъгал, когато го бяха попитали за нападението, изобщо не бе искал, нито бе възнамерявал да излъже. Ала въпреки това бе изпитал болка. А това, че бе държал Меча на смъртните, дори и за толкова малко, бе изковало в ума му неделима връзка между истина и болка.

Инквизиторът тръгна към него. Беше малко по-възрастен от онзи Робърт Лайтууд, когото Джулиън си спомняше, в косата му имаше малко повече сиви нишки. Но погледът в тъмносините му очи бе съвсем същият - суров и студен.

- Какво става тук? - попита той. - Преди няколко часа изблик на некромантска магия бе проследен до този Институт, а чичо ви твърди, че не знае нищо за това. Още по-обезпокояващ е фактът, че отказа да ни каже къде сте изчезнали вие.

Той се завъртя и очите му обходиха малката групичка, спирайки се върху Марк.

- Марк Блекторн? - попита невярващо.

- Аз вече го казах - подхвърли Клеъри. Джулиън имаше чувството, че тя не си пада особено по бъдещия си свекър... ако той действително бе такъв - даде си сметка, че всъщност не знае дали Джейс и Клеъри възнамеряват да се оженят.

- Да - заяви Марк, изпънат така, сякаш стоеше пред взвод за разстрел. Срещна погледа на Робърт Лайтууд и Джулиън видя как инквизиторът потръпна, виждайки очите на Дивия лов върху лицето на нефилим.

Те бяха обвинение срещу Клейва, тези очи. Вие ме изоставихте - казваха те. - Не ме защитихте. Аз бях сам.

- Върнах се - заяви Марк.

- Дивият лов никога не би те оставил да си тръгнеш -каза инквизиторът. - Ти беше прекалено ценен за тях. А и елфите не връщат онова, което са взели.

- Робърт... - започна Магнус.

- Нима греша? Магнус? Който и да било?

Магнус не отговори, видимо нещастен. Златните очи на Джейс бяха непроницаеми.

Дру издаде уплашен, приглушен звук и Клеъри се обърна рязко към Робърт.

- Не е честно да ги разпитваш. Те са просто деца.

- Да не мислиш, че съм забравил неприятностите, в които се забъркахте ти и Джейс, когато бяхте „просто деца"?