Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ала още не. Все още не.

- Тай - тихо каза той, така че другите на задната седалка да не го чуят.

- Да? - Тай го погледна. Сенките под очите му бяха толкова сиви, колкото и ирисите му.

- Ти беше прав. Аз сгреших.

- Така ли? - Тай звучеше учудено. - За какво?

- За това, че дойде с нас. Би се добре... невероятно всъщност. Ако не беше дошъл... - Гърлото му се сви. Отне му миг, докато отново успее да проговори. - Благодарен съм ти. И освен това съжалявам. Трябваше да те послушам. Прав беше за това, което си в състояние да направиш.

- Благодаря - отвърна Тай. - Задето ми се извини.

Той се умълча, което, предположи Джулиън, означаваше, че разговорът е приключил, ала няколко секунди по-късно Тай се приведе към него и допря глава до рамото му... приятелски жест, сякаш беше Чърч, който иска да го погалят. Джулиън вдигна ръка, за да разроши косата му, и почти се усмихна.

Беглата му усмивка бързо се стопи, когато спряха пред Института. Той грееше като коледна елха. Когато тръгнаха, бе потънал в мрак, ала докато слизаха от колата, Джулиън зърна едва-едва забележимо блещукане във въздуха.

Двамата с Ема се спогледаха. Блещукане във въздуха означаваше Портал, а Порталът означаваше Клейвът.

Пикапът на Даяна спря, колкото да остави Диего и Кристина, и си тръгна. Останалите вече бяха слезли от тойотата: някои от тях примигваха, полузаспали (Дру, Марк), други имаха леко подозрителен вид (Тай), а някои изглеждаха притеснени (Ливи, която стискаше здраво Тави). На Джулиън му се стори, че вижда в далечината бледите очертания на Уиндспиър.

Поеха заедно по стъпалата на Института. Когато се изкачиха, Джулиън се поколеба с ръка на вратата.

От другата страна би могло да ги очаква всичко: от целия Съвет до няколко дузини воини на Клейва. Джулиън знаеше, че вече няма как да скрият Марк. Знаеше какъв беше планът му. Знаеше, че се крепи, като милион ангели, върху главата на игла. Шансът, обстоятелствата и решимостта го крепяха.

Погледна към Ема и видя, че и тя го гледа. Въпреки че умореното й изцапано лице не се усмихна, в очите й имаше увереност и упование в него.

Беше пропуснал нещо, помисли си Джулиън. Шанс, обстоятелства, решимост... и вяра.

Той отвори вратата.

Светлината в преддверието беше ослепително ярка. И двата полилея грееха, а галерията на горния етаж бе осветена от редица факли, които семейството почти никога не използваше. Светлина струеше и изпод вратата на светилището.

В средата на помещението бе застанал Магнус Бейн, ослепителен в сакото и панталона си от брокат и десетките пръстени по ръцете. До него стоеше Клеъри Феърчайлд, облечена в нежна зелена рокля и вдигнала тъмночервената си коса в небрежен кок.

Докато Джулиън и останалите нахълтваха в стаята, Магнус повдигна вежди.

- Виж ти, виж ти. Май трябва да заколим угоеното теле. Блудните синове се завърнаха.

Клеъри сложи ръка на устата си.

- Ема, Джулиън... - Тя пребледня. - Марк? Марк Блекторн?

Марк не каза нищо. Никой от тях не го направи. Джулиън си даде сметка, че несъзнателно бяха наобиколили Марк, за да го защитят. Дори Диего, опръскан с кръв и намръщен, бе там.

Марк стоеше, без да помръдва; разчорлената му руса коса приличаше на ореол около главата му, заострените му уши и разноцветните очи се виждаха съвсем ясно на ярката светлина.

Магнус го изгледа продължително, след което вдигна глава към втория етаж и се провикна:

- Джейс! Ела тук!

Клеъри понечи да пристъпи към тях, ала Магнус я дръпна лекичко назад. Тя се мръщеше.

- Добре ли си? - попита тя Ема, ала очевидно имаше предвид всички тях. - Някой пострада ли?

Преди който и да било да успее да отговори, откъм горния етаж се разнесе шум и на върха на стълбището се появи висока фигура.

Джейс.

Джулиън за първи път бе срещнал прочутия Джейс Херондейл, когато беше на дванайсет, а Джейс - на седемнайсет години. Също дванайсетгодишна, Ема дори не се бе опитала да скрие от света, че според нея Джейс е най-привлекателният и невероятен човек, украсявал планетата с присъствието си.

Джулиън не беше съгласен... Не че някой го беше питал.

Джейс слезе по стъпалата с походка, която накара Джулиън да се зачуди дали не си мисли, че зад себе си има великолепен шлейф - вървеше бавно и решително, сякаш прекрасно осъзнаваше, че е център на вниманието.

Или просто бе свикнал да го зяпат. В един момент Ема беше престанала да го превъзнася, ала сред ловците на сенки като цяло той все минаваше за извънредно красив. Косата му имаше поразителен цвят на злато, досущ като очите му. И той, както Магнус и Клеъри, изглеждаше така, сякаш идва от парти: носеше виненочервен блейзър и от него се излъчваше усещане за нехайна елегантност. Когато стигна до най-долното стъпало, погледна към Джулиън, изцапан с кръв и мръсотия, а после и към останалите, също толкова одърпани и мръсни.