Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Щеше му се в сърцето му да нямаше толкова омраза.

- Не е нужно да се връщаш с нас - каза той. - Повече не се нуждаем от помощта ти.

- Няма да си тръгна, докато не се уверя, че Марк е в безопасност.

Джулиън сви рамене.

- Както искаш. Когато се върнем, не влизай в Института, докато не ти кажем. Ще си навлечем неприятности само заради това, че сме се били заедно.

Устата на Кийрън загрубя.

- Без мен тази нощ щяхте да бъдете победени.

- Вероятно - отвърна Джулиън. - Ще си спомня да ти бъда благодарен всеки път щом видя белезите по гърба на Ема.

Кийрън потръпна, а Джулиън се обърна и се отправи към колата. Даяна се изпречи пред него и вдигна ръка. Беше увита в плътен шал, а лицето й бе опръскано с кръв, като светли лунички.

- Много е възможно Клейвът да ви очаква - започна тя направо. - Ако искаш, ще поема вината за всичко и ще се оставя на тяхната милост.

Джулиън я изгледа продължително. Толкова отдавна живееше според железни правила. Защитавай Тави, защитавай Ливи и Тай, защитавай Дру. Защитавай Ема. Наскоро бе добавил още нещо - щеше да защитава Марк, защото той се бе завърнал, и Кристина, защото Ема я обичаше.

Беше обич, която малко други хора можеха да разберат. Абсолютна и всепоглъщаща, и понякога жестока. Той би унищожил цял град, ако смяташе, че този град представлява заплаха за семейството му.

Когато си на дванайсет години и си единственото, което дели семейството ти от пълно унищожение, не се научаваш на умереност.

Замисли се, с цялата безпристрастност, на която беше способен, какво би станало, ако Даяна се опита да поеме вината, заигра се с тази мисъл... и я отхвърли.

- Не. И не го правя, за да съм добър. Не смятам, че ще се получи.

- Джулиън...

- Ти криеш нещо. Ангелът ми е свидетел, че все още криеш нещо, някаква причина, поради която не искаш да поемеш Института. Нещо, което не искаш да кажеш. Бива те в пазенето на тайни, но не и в лъжите. Те няма да ти повярват. Но ще повярват на мен.

- Значи, вече знаеш какво ще им кажеш? - Тъмните очи на Даяна се разшириха.

Джулиън не отговори.

Тя въздъхна и се загърна в шала си.

- Ама и ти си един, Джулиън Блекторн.

- Ще го приема като комплимент - заяви той, макар да се съмняваше, че бе такъв.

- Знаеше ли, че ще бъда тук тази вечер? - попита Даяна. -Мислеше ли, че заговорнича с Малкълм?

- Не смятах, че е вероятно - отвърна Джулиън. - Но пък aз никому не вярвам изцяло.

- Не е така. - Даяна погледна към Марк, който тъкмо помагаше на Ема да се качи на мястото зад водача. Русата й коса се развяваше и сякаш пръскаше искри на звездната светлина. Даяна отново се обърна към Джулиън. - Най-добре се прибирай. Аз ще изчезна до утре.

- Ще им кажа, че не си знаела нищо. Учениците непрекъснато лъжат учителите си. А и ти дори не живееш с нас. - Джулиън чу как тойотата запали. Останалите го чакаха. - Значи, ще оставиш Диего и Кристина и ще си отидеш вкъщи?

- Ще отида някъде - отвърна Даяна.

Джулиън се отправи към колата, но после спря и отново се обърна към нея.

- Съжаляваш ли понякога? Че реши да ни обучаваш? Не беше длъжна да го правиш.

Вятърът развя тъмната й коса около лицето й.

- Не. Аз съм тази, която съм, защото бях част от семейството ви. Никога не го забравяй, Джулс. Изборите, които правим, ни правят това, което сме.

Пътуването обратно премина в мълчание, всички бяха изтощени. Притихнал на мястото до шофьора, Тай се взираше през прозореца. Дру се бе свила на кълбо. Тави беше полузаспал, отпуснал глава върху рамото на Ливия. Ема се бе облегнала тежко на задния прозорец, стиснала Кортана, със затворени очи и лице, обрамчено от влажни руси кичури. Марк се бе сместил до нея.

На Джулиън му се искаше да посегне към Ема, да пъхне ръка в нейната, ала не смееше. Не и пред останалите. Не можа да се сдържи обаче да се пресегне от мястото на шофьора и да докосне ръката на Тави, за да се увери, че малкото му момченце все още е живо, все още е добре.

Те всички бяха живи и това бе почти чудо. На Джулиън му се струваше, че всеки нерв в тялото му бе изтеглен от кожата му. Представяше си нервните си окончания оголени, като сензори, реагиращи на присъствието на семейството му около него.

Спомни си думите на Даяна: „Ще трябва да ги оставиш".

Знаеше, че е така. Един ден щеше да се наложи да разтвори ръце и да остави братята и сестрите си да поемат сами в света, свят, който щеше да ги пореже, да ги насини, да ги събори на земята и да не им помогне да се изправят на крака. Някой ден щеше да му се наложи да го направи.