Касандра Клеър - Лейди Полунощ

И върху всяка от тях бе нейното лице.

Тя тренираше, държеше Кортана, играеше си с Тави, четеше на Друзила. На една рисунка с акварел спеше на плажа, отпуснала глава върху ръката си. Всяка подробност - от извивката на рамото й до последната песъчинка, полепнала по кожата й като захар - всичко бе пресъздадено с такава любов, че на Ема почти й се зави свят. На друга картина тя се издигаше над Лос Анджелис. Беше гола, ала тялото й беше прозрачно - виждаха се единствено очертанията му и звездите, обсипали нощното небе, прозираха през него. Косата й се бе разпиляла, като ярка светлина, огряваща света.

Тя си спомни какво й бе казал Джулиън, докато танцуваха.

„Мислех си как бих те нарисувал. Как бих нарисувал косата ти. Че би трябвало да използвам титаниево бяло, за да предам цвета й, начина, по който улавя светлината и почти сияе. Само че няма да се получи, нали? Защото тя не е само с един цвят, твоята коса. Не е само злато. Тя е кехлибар и охра, и карамел, и пшеница, и мед."

Тя докосна косата си, която в нейните очи имаше най-обикновен рус цвят, и се вгледа в картината върху статива. Не беше завършена и на нея тя излизаше от океана, а Кортана висеше на кръста й. Косата й беше разпусната, както и на повечето от останалите картини, и Джулиън я бе направил да изглежда като морската пяна по залез, когато последните лъчи на слънцето превръщат водата в злато. Изглеждаше красива, сурова и ужасяваща, като богиня.

Тя прехапа устни.

- Харесваш косата ми пусната - каза и Джулиън се засмя.

- Само това ли имаш да кажеш?

Ема се обърна, за да го погледне. Двамата стояха близо един до друг.

- Красиви са. Защо никога не си ми ги показвал? Не си ги показвал на никого?

Той изпусна дъха си и я дари с бавна, печална усмивка.

- Ем, никой не би могъл да ги види и да не разбере какво изпитвам към теб.

Ема сложи ръка върху плота. Внезапно й се стори много важно да се подпре на нещо, за да се задържи на крака.

- Откога ме рисуваш?

Джулиън въздъхна. Миг по-късно ръката му докосна косата й; пръстите му се сплетоха в кичурите й.

- През целия си живот.

- Спомням си, че някога го правеше, а после престана.

- Никога не съм преставал. Просто се научих да го крия. -Усмивката му се стопи. - Последната ми тайна.

- Силно се съмнявам.

- Аз лъгах и лъгах, и лъгах - бавно заговори Джулиън. -Превърнах се в експерт по лъжите. Престанах да мисля, че те могат да бъдат разрушителни. Дори зловредни. Докато не се изправих пред теб на онзи плаж и не ти заявих, че не изпитвам такива чувства към теб.

Ема се беше вкопчила в плота толкова силно, че ръката я заболя.

- Какви чувства?

- Е, нали знаеш. - Джулиън се отдръпна от нея.

Неочаквано тя си помисли, че е отишла прекалено далеч, че го е притиснала твърде много, ала жестоката нужда да знае, която се надигна в нея, заглуши всичко друго.

- Трябва да ми го кажеш без заобикалки, Джулиън.

Той направи стъпка към прага. Сложи ръка върху бравата. За миг Ема си помисли, че ще излезе... а после той затвори вратата на малката стаичка и я заключи. Обърна се към нея. Очите му грееха в приглушената светлина.

- Обичам те - заяви, изричайки решително всяка дума. -Обичам те, защото ми казваш истината. Обичам начина, по който разпознавам стъпките по коридора пред стаята ми, дори когато не съм знаел, че идваш. Никой друг не се качва и не слиза по стълбите като теб. Обичам начина, по който въздъхваш точно преди да заспиш, сякаш сънищата ти са те изненадали. Обичам начина, по който, застанем ли един до друг на плажа, сенките ни се сливат. Обичам начина, по който можеш да пишеш върху кожата ми с пръсти, и аз те разбирам по-добре, отколкото ако някой друг крещи в ухото ми. Не исках да те обичам по този начин. Да те обичам по този начин, е най-ужасната идея на света. Но въпреки това те обичам. Не бих могъл да престана, дори и ако се опитам.

Ема пусна плота. Направи крачка към Джулиън, после още една.

- Ти... влюбен ли си в мен?

Усмивката му бе нежна и печална.

- Толкова много.

Миг по-късно тя беше в прегръдките му и го целуваше. Не би могла да каже как точно се случи, знаеше само, че то бе неизбежно. И че макар гласът на Джулиън да беше тих, докато говореше, устните му върху нейните бяха нетърпеливи, тялото му - жадно и отчаяно. Притисна я до себе си, проследявайки очертанията на устата й със своята. Ръцете й откриха пламенно косата му - винаги бе обичала косата му и сега, когато най-сетне можеше да я докосва свободно, тя зарови ръце в гъстите вълни, оставяйки ги да се обвият около пръстите й.