Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Не мислиш ли, че аз се чувствам по същия начин? Не мислиш ли, че съм прекарал целия ден тук, съкрушен и разкъсан на парченца? По-скоро бих отсякъл ръката си, отколкото да допусна ти да изгубиш дори един нокът, Ема.

- Не ставаше дума само за теб. Децата... Виж, те очакват да се бия, да бъда ранявана. Ето я Ема, мислят си те, цялата изподраскана, изпонарязана и бинтована, както обикновено. Ала на теб те гледат по друг начин. Ако беше пострадал сериозно, това щеше да ги уплаши ужасно. А аз не можех да понеса мисълта те да изпитат такъв страх.

Пръстите на Джулиън се напрегнаха. Ема виждаше пулса под кожата му. Без сама да знае защо, си спомни графити, които беше видяла на вълнолома в Малибу: „Сърцето ти е оръжие с размерите на юмрука ти".

- Господи, Ема. Какво ти причиних.

- Те са и мое семейство. - Чувствата й заплашваха да я задавят. Тя ги преглътна.

- Понякога ми се ще... искало ми се е... да бяхме женени, а те да бяха наши деца - каза Джулиън на един дъх. Главата му беше наведена.

- Женени? - повтори Ема слисано.

Той вдигна глава. Очите му горяха.

- Защо мислиш, че...

- Ме обичаш по-малко, отколкото аз обичам теб? - довърши тя и го видя да потръпва от думите й. - Защото ти го каза. Аз почти ти признах какво изпитвам, там на плажа, а ти отговори: „Не и по този начин, Ема".

- Не съм...

- Омръзна ми да се лъжем. Разбираш ли? Писна ми, Джулиън.

Той прокара пръсти през косата си.

- Не виждам как това би могло да бъде правилно. Не виждам нищо, освен един кошмар, в който всичко се разпада и аз вече не те имам.

- Ти не ме имаш и сега - заяви Ема. - Не и по начина, който наистина има значение. По истинския начин.

Тя се опита да коленичи на леглото. Гърбът я болеше, ръцете и краката я боляха така, сякаш беше бягала или се беше катерила в продължение на километри.

Очите на Джулиън потъмняха.

- Още ли те боли? - Той затършува из вещите върху нощното шкафче и вдигна някаква стъкленица. - Малкълм ми го приготви преди известно време. Изпий го.

Стъкленицата беше пълна със златиста течност с цвят на коняк и вкус на изветряло шампанско. В мига, в който преглътна, Ема почувства как по тялото й се разлива вцепененост. Болката в крайниците й се отдръпна, отстъпвайки място на хладна енергия.

Джулиън пое стъкленицата от нея и я пусна върху леглото. След това пъхна едната си ръка под коленете, а другата под раменете й и я вдигна. За миг Ема се вкопчи изненадано в него. Усещаше ударите на сърцето му, вдъхваше уханието му - на сапун, бои и карамфил. Косата му беше мека до бузата й.

- Какво правиш?

- Искам да дойдеш с мен. - Гласът му беше напрегнат, сякаш събираше смелост да извърши нещо ужасно. - Искам да видиш нещо.

- Звучиш така, сякаш си сериен убиец с фризер, пълен с отсечени ръце - подхвърли Ема, докато той отваряше вратата с рамо.

- Клейвът вероятно би се зарадвал повече, ако беше така.

Ема искаше да потърка буза в неговата, да почувства грапавостта на небръснатата му брада. Той беше в истински безпорядък - тениската му беше облечена наопаки, краката му бяха боси. Връхлетя я прилив на обич и копнеж толкова силен, че цялото й тяло се напрегна.

- Можеш да ме пуснеш - каза тя. - Добре съм. Нямам нужда да ме носят по принцески.

Той се засмя. Кратък, задавен звук.

- Не знаех, че има такова прилагателно - отвърна, но все пак я пусна на земята. Бавно и предпазливо, те се притиснаха един в друг, сякаш никой от двамата не бе в състояние да понесе мисълта, че само след миг вече няма да се докосват.

Сърцето на Ема задумка. Думкаше, докато следваше Джулиън по празния коридор, думкаше и когато поеха по задното стълбище, отвеждащо в студиото му. Думкаше, когато се облегна на изцапания с боя плот, а Джулиън отиде да извади някакъв ключ от едно чекмедже до прозореца.

Видя го да си поема дъх, раменете му се изпънаха. Изглеждаше така, както когато се приготвяше да понесе ударите на камшика.

Събрал смелост, той се приближи до заключената стая, в която не влизаше никой друг освен него. Ключалката изщрака решително и вратата се отвори.

Джулиън се дръпна встрани.

- Заповядай.

Дългогодишният навик и респект към личното пространство на Джулиън я задържаха.

- Сигурен ли си?

Той кимна. Беше пребледнял. Ема прекоси студиото, обзета от тревожно предчувствие. Може би наистина държеше мъртви тела вътре. Каквото и да беше, трябва да бе нещо ужасно. Никога не го бе виждала да изглежда така, както изглеждаше сега.

Тя пристъпи в стаята. За миг й се стори, че се е озовала в зала с огледала. Нейни отражения я гледаха отвсякъде. Стените бяха покрити със скици и картини, а в един ъгъл, близо до единствения прозорец, имаше статив с недовършена рисунка. Два плота минаваха по протежение на източната и западната стена и те също бяха затрупани с рисунки.