Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Вероятно - отвърна Кристина. - Но няма да е толкова страшно... иратцетата бързо затвориха раните. Не можаха да ги излекуват всичките. Ще останат белези, но няма да са дълбоки. - Очите й бяха зачервени. - Ема, защо го направи? Защо? Наистина ли вярваш, че тялото ти е по-силно от това на Марк или Джулиън?

- Не - отвърна Ема. - Мисля, че всеки е силен и слаб по различен начин. Има неща, които ме плашат до смърт, например океанът, но не и Марк. Ала той е бил изтезаван достатъчно... Дори не знам какво би му причинило, ако бяха бичували него. А Джулиън... Почувствах, когато го удряха. Усетих го в собственото си тяло, в сърцето си. Никога не съм изпитвала по-ужасно нещо, Кристина. Бих сторила всичко, за да го спра. Беше егоистично.

- Не е било егоистично. - Кристина сграбчи ръката й и я стисна. - Известно време мислех, че никога няма да поискам да имам парабатай. Но ми се струва, че бих се чувствала различно, ако този парабатай можеше да си ти.

„И на мен ми се ще ти да беше моят парабатай", помисли си Ема, но не можеше да го изрече на глас... Струваше й се, че би било предателство спрямо Джулиън, въпреки всичко станало.

- Обичам те, Кристина - каза вместо това и стисна ръката на другото момиче. - Ала разследването... трябва да дойда с вас...

- Къде? В библиотеката? Всички цял ден четат и търсят информация за лейди Полунощ. Ще открием нещо, но разполагаме с цял куп хора, които да преглеждат страница след страница.

- Има и други неща за правене, освен прелистване на страници...

Вратата се отвори и Джулиън застана на прага. Очите му се разшириха и за миг те бяха всичко, което Ема виждаше, като синьо-зелени врати към един друг свят.

- Ема - прошепна той. Гласът му беше дрезгав, хриплив. Носеше дънки и широка бяла тениска, под която се виждаха очертанията на превръзка около гърдите му. Очите му бяха зачервени, косата - разрошена, по брадичката и бузите му беше набола брада. Джулиън никога не пропускаше да се обръсне, от деня, в който се беше появил небръснат и Тай бе отсякъл без никакво предисловие: „Не ми харесва".

- Джулиън - започна Ема, - добре ли...

Ала той вече се бе хвърлил през стаята и сякаш сляп за всичко друго, освен нея, се отпусна на колене и я прегърна, притиснал лице до корема й.

Ема протегна разтреперана ръка и помилва къдриците му, вдигайки разтревожен поглед към Кристина. Ала Кристина се бе изправила на крака, измърморвайки как трябвало да отиде да каже на останалите, че Джулиън се грижи за нея. Ема чу как вратата се затвори с изщракване зад гърба й.

- Джулиън - промълви, заровила пръсти в косата му. Той не помръдваше; беше съвършено неподвижен. Пое си дъх на пресекулки и вдигна глава.

- В името на Ангела, Ема - прошепна дрезгаво. - Защо го направи?

Тя потръпна и той в миг скочи на крака.

- Имаш нужда от още целителни руни. Естествено, ама че съм глупав, разбира се, че се нуждаеш от руни.

Вярно бе - наистина я болеше. В някои части на тялото си усещаше тъпа болка, в други тя бе пронизваща. Ема започна да диша така, както я беше учила Даяна, бавно и равномерно, докато Джулиън вземаше стилито си.

- Не мърдай - каза той и като седна на леглото до нея, допря стилито до кожата й. Начаса Ема почувства как болката се отдръпва, докато не се превърна в тъпо смъдене.

- От колко време... кога се събуди? - попита тя, докато Джулиън връщаше стилито си на масата.

- Ако имаш предвид дали съм видял как те бичуват, не -отвърна той мрачно. - Ти какво си спомняш?

- Спомням си Гуин и останалите... Ярлат... Кийрън. - Ема отново видя изгарящото слънце, дърво с кора като кръв. Черно и сребърно око. - Кийрън и Марк се обичат.

- Обичали са се - каза Джулиън. - Не съм сигурен какво изпитва Марк в момента.

Ема си пое накъсано дъх.

- Изпуснах Кортана...

- Марк го прибра в Института - обясни Джулиън с глас, който красноречиво говореше, че Кортана е последното, което го вълнува точно сега. - Господи, Ема, когато дойдох на себе си, пратениците си бяха отишли, ти лежеше на земята, обляна в кръв, а Марк се опитваше да те вдигне и аз си помислих, че си мъртва. - В гласа му нямаше и следа от сдържаност, единствено свирепа необузданост, каквато Ема никога не бе свързала с Джулиън досега. - Те те пребиха с камшик, Ема, ти понесе бичуването, предназначено за Марк и мен. Ненавиждам това, че го направи, разбираш ли, ненавиждам го... - Емоция пращеше в гласа му, като огън, излязъл извън контрол. - Как можа?

- Марк нямаше да издържи да го бичуват - каза тя. - То щеше да го прекърши. А аз не бих могла да понеса да гледам как бичуват теб. То щеше да ме прекърши.