Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Марк си пое дълбоко дъх и бутна вратата на стаята.

Ема лежеше неподвижно, светлата й коса беше разпиляна върху възглавницата, гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Бяха използвали руни за сън, както и обезболяващи, кръвоспиращи и целителни руни.

Джулиън все така седеше до нея. Ръката на Ема бе отпусната безжизнено върху одеялото и Джулиън бе сложил своята до нея; пръстите им се преплитаха, без да се докосват. Лицето му беше извърнато от Марк и той виждаше единствено превитите му рамене и уязвимата извивка на тила му, която изглеждаше като извивката на гърба на Ема, докато бичът се стоварваше върху нея.

Изглеждаше ужасно млада.

- Опитах се - каза Марк. - Опитах аз да получа ударите, но Гуин не позволи.

- Знам. Видях, че се опита - отвърна Джулиън глухо. - Ала Ема е убивала елфи. Ти не си. Те не биха поискали да бичуват теб, когато са имали възможност да бичуват нея. Било е без значение какво си направил.

Марк се прокле безмълвно. Нямаше представа какви бяха човешките думи, с които би могъл да утеши брат си.

- Ако тя умре - продължи Джулиън все така глухо, - и аз бих искал да умра. Знам, че не е правилно. Но е истина.

- Тя няма да умре. Ще се оправи. Просто трябва да се възстанови. Виждал съм как изглеждат хората, преди да умрат. Лицата им придобиват особен вид. Тя не изглежда така.

- Питам се... Всичко това. Някой се опитва да си върне онзи, когото обича, от мъртвите. Струва ми се почти неправилно да му пречим. Може би би трябвало да му позволим да го направи.

- Джулс. - Марк усещаше изострените чувства на по-малкия си брат като допира на бръснач до кожа, изнежена, защото дълго бе стояла покрита с превръзки. „Ето какво означава да имаш семейство - помисли си той. - Да изпитваш болка, когато някой друг е наранен. Да искаш да го защитиш." - Той убива. Не можеш да платиш за трагедия с друга трагедия, нито да почерпиш живот от смъртта.

- Знам само, че ако ставаше въпрос за Ема, аз бих постъпил по същия начин. - Очите на Джулиън бяха измъчени. -Бих направил всичко, което се налага.

- Не. - Марк сложи ръка върху рамото му и го завъртя към себе си. Макар и неохотно, Джулиън се обърна към брат си. - Ти би постъпил така, както е правилно. През целия си живот винаги си постъпвал правилно.

- Съжалявам - каза Джулиън.

- Ти съжаляваш? Всичко това, Джулс, пратениците на елфите... Ако не бях казал на Кристина за наметалото на Гуин...

- Те щяха да си намерят друг повод да те накажат. Кийрън искаше да ти причини болка. Ти си го наранил и той искаше да ти отвърне със същото. Съжалявам... съжалявам за Кийрън, защото виждам, че си го обичал. Съжалявам, задето не знаех, че си оставил някого, за когото те е грижа. Съжалявам, задето години наред мислех, че ти си свободен, че се забавляваш в царството на феите, докато аз се претрепвам, мъчейки се да отгледам четири деца и да ръководя Института, и да опазя тайните на Артър. Исках да вярвам, че си добре... Исках да вярвам, че поне един от нас е добре. Така силно го исках.

- Искал си да вярваш, че съм щастлив, точно както и аз исках да вярвам същото за теб - отвърна Марк. - Мислех си за това, дали си щастлив, жив, здрав. Нито веднъж не се запитах в какъв ли мъж си се превърнал. - Той замълча за миг. - Гордея се с теб. Не съм изиграл почти никаква роля в оформянето ти като личност, ала въпреки това се гордея да те нарека мой брат... да нарека всички ви мои братя и сестри. И никога вече няма да ви напусна.

Очите на Джулиън се разшириха, Блекторновият им цвят грееше ярко в полумрака.

- Няма да се върнеш при елфите?

- Каквото и да се случи - отвърна Марк, - ще остана тук. Никога, никога няма да си тръгна от тук.

Той обви ръце около Джулиън и го прегърна здраво. Джулиън изпусна дъха си, сякаш се освобождаваше от нещо тежко, което носеше много отдавна, и като се облегна на рамото на Марк, остави по-големия си брат да поеме поне мъничко от неговия товар.

Ема сънуваше родителите си.

Намираха се в малката им бяла къща във Венис, в която живееха, когато тя бе малка. През прозореца виждаше далечното блещукане на каналите. Майка й седеше край кухненския остров, а пред нея беше разстлано парче плат, върху който имаше изобилие от ножове, подредени по размер. Най-голямото от оръжията беше Кортана и Ема се взираше жадно в него, поглъщайки с очи гладката златност, яркото сияние на острието.

В сравнение с ослепителното оръжие, майка й приличаше на сянка. Косата й грееше, както и ръцете й, докато работеше, ала очертанията й бяха неясни и Ема ужасно се страхуваше, че ако посегне към нея, майка й ще изчезне, като пукнат сапунен мехур.