Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Диего наклони глава на една страна.

- Не исках да намекна нещо друго.

Джулиън се облегна на една от колоните и двамата с Ема се загледаха след Диего, който прекоси изпотъпканата трева и пое по пътя. Луната бе изчезнала напълно, а източното небе започваше да порозовява.

- Какво правиш тук? - тихичко попита Джулиън най-сетне.

- Не можах да заспя.

Джулиън бе отметнал глава назад, сякаш се къпеше в бледата светлина на зората. Тя го превръщаше в нещо друго, някой, изваян от мрамор и сребро, някой, чиито мастилено-черни къдрици се извиваха върху слепоочията и шията му като акантови листа в древногръцкото изкуство.

Не беше съвършен като Диего, ала в очите на Ема никога не бе имало по-красив от него.

- Рано или късно, ще се наложи да поговорим за това -каза тя.

- Знам. - Той сведе поглед към дългите си крака, оръфаните ръбове на дънките, ботушите. - Надявах се... предполагам, че се надявах то никога да не се случи, или поне да сме пораснали, когато се случи.

- Ами нека се държим като големи хора. Защо не ми каза по-рано?

- Мислиш ли, че ми беше приятно да пазя тайни от теб? Мислиш ли, че не исках да ти кажа?

- Ако наистина си искал, можеше да го направиш.

- Не, не можех. - В гласа му се долавяше тихо отчаяние.

- Нима ми нямаше доверие? Нима смяташе, че ще те издам?

Джулиън поклати глава.

- Не беше това.

Наоколо вече се бе прояснило достатъчно и цветът на очите му се виждаше въпреки сумрака. Приличаха на изкуствено осветена вода.

Мислите на Ема се върнаха към нощта, в която майката на Джулиън бе умряла. Беше боледувала, обградена от грижите на Мълчаливите братя до края. Имаше болести, които дори нефилимската магия не бе в състояние да излекува: тя страдаше от рак на костите и той я беше убил.

Току-що овдовял, Андрю Блекторн бе прекалено смазан, за да отиде при Тави, когато бебето се бе разплакало през нощта. Хелън бе много способна: топлеше бибероните за Тави, сменяше пелените му, обличаше го. Ала Джулиън бе този, който стоеше с него през деня. Докато Марк и Хелън тренираха, Джулиън стоеше в стаята на Тави и рисуваше. Понякога Ема оставаше с него и двамата си играеха както обикновено, а бебето гукаше в кошчето си на няколко крачки от тях.

По онова време Ема не мислеше кой знае колко за това. И тя, също като Джулиън, бе само на десет години. Ала сега мислите й се върнаха към него.

- Спомням си, когато майка ти умря - каза тя - и ти започна да се грижиш за Тави през деня. Попитах те защо и още помня какво ми отговори. Ами ти?

- Отговорих ти, че е, защото няма кой друг да го прави. -Джулиън я погледна озадачено. - Марк и Хелън трябваше да тренират... Баща ми беше... е, знаеш как...

- Всичко, което си правил, е, защото никой друг не е можел или искал да го свърши. Ако не се беше нагърбил със задълженията на Артър, никой друг не би се сетил да го стори. Ако не беше така твърдо решен да крепиш всичко, никой друг не би го сторил. Може би е започнало още тогава, когато се грижеше за Тави. Може би оттам ти е дошла идеята.

Джулиън въздъхна.

- Може би. Самият аз не съм съвсем сигурен.

- Все още ми се ще да ми беше казал. Знам, че си си мислел, че постъпваш самопожертвувателно...

- Не съм - прекъсна я той и Ема го погледна учудено. -Причините да го направя бяха изцяло егоистични. Ти беше моето бягство, Ема. Начинът да се скрия от всичко ужасно. Когато бях с теб, аз бях щастлив.

Ема се изправи.

- Ала това не може да са били единствените мигове, в които си бил щастлив...

- Естествено, че бях щастлив със семейството ми. Но аз нося отговорност за тях... никога не съм бил отговорен за теб... с теб сме отговорни един за друг, именно това означава парабатайската връзка. Нима не разбираш, Ема, ти си единствената, отредена да се грижи за мен.

- Значи, съм се провалила. - Разочарование от самата нея прониза Ема до мозъка на костите. - Би трябвало да се досетя какво ти е, а аз не....

- Никога не казвай това отново! - Джулиън се оттласна от колоната, слънцето, изгряващо зад него, превърна крайчетата на косата му в мед. Ема не можеше да види изражението му, ала знаеше, че е разгневен.

Тя се изправи на крака.

- Какво, че би трябвало да се досетя? Така е....

- Че си се провалила с мен - разгорещено каза той. - Ако знаеше... ти бе единственото, което ми даваше сили да продължа, понякога цели седмици, месеци. Дори докато бях в Англия, мисълта за теб ми даваше сили да не се откажа. Ето защо исках да бъдеш моят парабатай... беше напълно егоистично... исках да те привържа към себе си, независимо от всичко, макар да знаех, че е лоша идея, макар да знаех, че...