Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Той млъкна, по лицето му пробяга ужас.

- Макар че какво? - попита Ема. Сърцето й се блъскаше в гърдите. - Макар че какво, Джулиън?

Той поклати глава. Косата й се бе измъкнала от опашката и се развяваше около лицето й, ярки светли кичури, подхванати от вятъра. Той се пресегна, за да прибере един зад ухото й; приличаше на човек, попаднал в сън, мъчещ се да се събуди.

- Няма значение.

- Обичаш ли ме? - Гласът й бе шепот.

Джулиън нави кичур от косата й около пръста си, сребърно-златна халка.

- Какво значение има? То не би променило нищо.

- Не е вярно - прошепна Ема. - Би променило всичко за мен.

- Ема, най-добре ще е да се прибереш. Отиди да поспиш. И двамата трябва...

Ема стисна зъби.

- Ако ще си тръгнеш от мен сега, ще трябва да го направиш сам.

Джулиън се поколеба. Тя видя напрежението в тялото му, надигащо се като вълна, която всеки миг се разбие.

- Тръгни си от мен - рязко каза тя. - Тръгни си.

Напрежението в него достигна връхната си точка и превали; нещо в него се сгромоляса, като вода, разбила се в скали.

- Не мога. - Гласът му бе нисък и прекършен. - Господи, не мога.

И като притвори очи, той вдигна и другата си ръка и взе лицето й в шепите си. Пръстите му се заровиха в косата й и той я притегли към себе си. Ема вдъхна студения въздух, а после устните му откриха нейните и сетивата й изригнаха.

Беше се питала, някъде в подсъзнанието си, дали онова, което се бе случило между тях на брега, бе просто случайност, родена от споделения адреналин. Несъмнено не би трябвало целувките да са такива, така всепоглъщащи, че да те разтърсват като мълния, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ти, така че да не ти остава нищо друго, освен да се вкопчиш в другия.

Ала очевидно беше така.

Пръстите й се свиха в юмруци в якето на Джулиън, придърпвайки го към нея, по-близо, по-близо. Върху устните му имаше захар и кофеин. Имаше вкус на енергия. Ръцете й се плъзнаха под тениската му, докосвайки голата кожа на гърба му, и той се откъсна от нея, за да си поеме рязко дъх. Клепачите му бяха спуснати, устните - полуотворени.

- Ема - промълви той и копнежът в гласа му я прониза като нагорещено острие. Когато посегна към нея, тя почти се строполи върху него. Той я завъртя, притискайки я към колоната със силното си горещо тяло...

Някакъв звук проникна през мъглата, обгърнала мозъка й.

Ема и Джулиън се отдръпнаха рязко един от друг, с широко отворени очи.

И двамата бяха в Залата на Съглашението в Идрис, когато се беше появил Дивият лов, виейки около стените, опитвайки се да срине тавана. Ема не бе забравила рога на Гуин, отекнал мощно във въздуха. Накарал всяко нервно окончание в тялото й да затрепти. Пронизителен, кух, самотен звук.

Който отекваше в утрото около тях.

Слънцето бе изгряло, докато Ема бе погълната от Джулиън, и пътят, спускащ се към магистралата, бе огрян от слънцето. По него се задаваха трима ездачи, яхнали черен, бял и сив кон.

Ема начаса разпозна двама от тях: Кийрън, възседнал коня си като танцьор, косата му - почти черна под лъчите на слънцето; до него, обвит в черни одежди, яздеше Ярлат.

Третия конник Ема познаваше от десетки илюстрации в книгите. Едър, широкоплещест мъж с брада и тъмни доспехи, които приличаха на застъпваща се дървесна кора. Под мишницата си носеше боен рог - внушителен инструмент, върху който бяха гравирани елени.

Гуин Ловецът, предводителят на Дивия лов, беше пристигнал в Института. И изобщо не изглеждаше доволен.

Марк стоеше до прозореца в стаята си и гледаше как слънцето се издига над пустинята. Сякаш бяха изрязани от тъмна хартия, планините се открояваха на фона на небето. За миг му се стори, че би могъл да се протегне и да ги докосне, да полети от прозореца си и да достигне най-високия връх.

Онези, които бяха по-дребни

А после мигът отмина и той отново видя разстоянието между себе си и планините. Откакто се беше завърнал в Института, имаше чувството, че се мъчи да различи всичко през тънък слой магически прах. Понякога виждаше Института такъв, какъвто си беше, а друг път той избледняваше и на негово място се появяваха пустош и огньовете, напалени в малките лагери на Дивия лов.

Понякога се обръщаше, за да каже нещо на Кийрън, само за да открие, че той не е до него. Кийрън бе до него всеки път когато се събудеше, в продължение на години елфическо време.

Кийрън трябваше да дойде да го види в нощта, когато Марк гледаше децата в кухнята, ала той така и не се беше появил. Не му бе изпратил и никакво съобщение и Марк започваше да се тревожи. Повтаряше си, че елфическият принц вероятно проявява предпазливост и нищо повече, ала ръката му час по час се вдигаше към върха на стрела около гърлото.