Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Аха. - Гласът на Ливи беше завален от сънливост. - Утре.

- Искаш ли да си лягаш, Ливи? - попита Джулиън, макар че въпросът беше риторичен: Ливи клюмаше като увехнало глухарче. При тези думи обаче тя изпъна рамене.

- Не, не ми се спи, мога да остана...

Лицето на Тай се промени едва забележимо, когато се вгледа в своята близначка.

- Аз съм скапан - заяви той. - Мисля, че ще е най-добре да си лягаме. На сутринта ще ни е по-лесно да се съсредоточим.

Джулиън се съмняваше, че Тай е уморен - когато беше погълнат от някоя загадка, той можеше да будува дни наред. Ливи обаче кимна благодарно при тези думи.

- Прав си. - Тя стана от стола си и като върна книжката на Тави, го вдигна на ръце. - Да вървим. Ти определено трябва да си в леглото.

- Обаче и аз помогнах, нали? - попита Тави, докато сестра му го отнасяше към вратата. Гледаше към Джулиън, докато го казваше, и Джулиън си спомни самия себе си като дете, как поглежда Андрю Блекторн по същия начин. Момче, вдигнало очи към баща си, търсещо неговото одобрение.

- Не просто помогна - заяви той. - Като нищо разреши цялата загадка, Тав.

- Ура - каза Тави сънено и отпусна глава върху рамото на Ливи.

Останалите скоро последваха Тай и Ливи по леглата, но Ема не можа да заспи. В крайна сметка се озова на стъпалата пред Института още преди слънцето да е изгряло.

Беше по джапанки, потниче и долнище на пижама. Откъм океана повяваше хладен въздух, ала тя не го усещаше, зареяла поглед към водата.

Океанът се виждаше от всеки ъгъл на стълбището: синьо-черен в задаващото се утро, като мастило, набраздено от облачета бяла пяна там, където вълните се разбиваха навътре в морето. Луната се бе смалила и хвърляше ъгловата сянка върху водата. Сребристосиня зора.

Тя си спомни студа на този син океан, разливащ се около нея. Вкуса на солена вода и демонска кръв. Усещането, че водата я натиска надолу, троши костите й.

И най-страшното - страха, че някога родителите й бяха изпитвали същата болка, същата паника.

А после мислите й се насочиха към Джулиън. Начина, по който изглеждаше в трапезарията. Напрежението в гласа му, докато стоеше там и им разказваше, на нея и на Марк, всичко, което бе извършил през последните пет години.

- Ема?

Ема се поизвърна и видя Съвършения Диего да слиза по стъпалата. Изглеждаше безупречно, въпреки предишната нощ; дори ботушите му бяха лъснати. Тъмнокестенявата му коса бе гъста и падаше очарователно над едното му око. Мъничко приличаше на принц от приказките.

Тя отново си помисли за Джулиън. За непокорната му коса, изгризаните нокти, прашните ботуши, изпоцапаните с боя ръце.

- Здравей, Съвършени Диего - поздрави го.

- Ще ми се да не ме наричаш така.

- Напразно ти се ще. Къде отиваш? Кристина добре ли е?

- Спи. - Съвършения Диего се загледа в океана. - Тук е много красиво. Сигурно ти се струва наистина спокойно.

- А ти сигурно се шегуваш.

Той й отправи една доста съвършена усмивка.

- Е, нали се сещаш, когато не се случват убийства и мястото не е обградено от малка армия.

- Къде отиваш? - попита Ема отново. - Много скоро ще съмне.

- Знам, че пещерата няма да бъде отворена, но искам да видя средоточието със собствените си очи. Демоните вече трябва да са се разпръснали. Искам да огледам наоколо, да се уверя, че не сте пропуснали нещо.

- Направо преливаш от тактичност, а? - каза Ема. - Е, добре. Давай. Виж дали не сме пропуснали нещо, докато замалко не бяхме разкъсани на парчета от гигантски демони скакалци.

- Строго погледнато, мантидите не са скакалци...

Ема го изгледа свирепо. Диего сви рамене и изтича надолу по стъпалата. Спря в подножието им и я погледна през рамо.

- Някой друг в Клейва знае ли за разследването? Някой друг, освен семейството ви?

- Само Даяна - отвърна Ема.

- Тя ви обучава, нали? - Когато Ема кимна, той се намръщи. - Не бяха ли Джейс Херондейл и семейство Лайтууд предадени от собствения си учител?

- Тя никога не би ни предала - заяви Ема ядосано. - Нито на Клейва, нито на когото и да било. С Ходж Старкуедър беше различно.

- Как по-точно?

- Ходж не беше Даяна. Той беше слуга на Валънтайн. Даяна е добър човек.

- И къде е сега? - попита Диего. - Бих искал да се запозная с нея...

Ема се поколеба.

-Тя...

- Тя е в Тайланд - разнесе се глас зад тях. Джулиън. Беше навлякъл войнишко яке с качулка над дънките и тениската си. - Там имало някаква вещица, която й се искаше да разпита за енергийните магии. Някого, когото познавала като малка. - Той замълча за миг. - Можем да й имаме доверие.