Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Имаше Хайме - напомни му тя твърдо.

- Никой няма Хайме. Нима мислиш, че той не изпадна в паника, когато ти си тръгна? Очакваше да станете парабатай.

- Ще го преживее. - Гласът й отекна студен и слаб в ушите й, сякаш бе замръзнал, превръщайки се в миниатюрно ледено кристалче.

Диего помълча за миг.

- В Сколоманса пристигаха доклади от Лос Анджелис -продължи след малко. Некромантска дейност. Усилията на приятелката ти Ема да разследва смъртта на родителите си. Според Клейва тя вдигала шум за нищо, сигурно било, че убийствата са дело на Себастиан Моргенстърн, но тя отказвала да го приеме. Аз обаче си помислих, че може и да е права. Дойдох тук, за да разследвам, и още на първия ден отидох на Пазара на сенките. Виж, това е дълга история... озовах се в къщата на Уелс...

- Където реши, че е добра идея да простреляш друг нефилим с арбалет?

- Не знаех, че са ловци на сенки! Мислех, че са убийци... не стрелях, за да убия...

- No manches 30 - прекъсна го рязко Кристина. - Трябваше да останеш и да им кажеш, че си нефилим. Стрелите бяха отровни. Джулиън замалко да умре.

- И аз така разбрах. - Диего изглеждаше изпълнен с разкаяние. - Не ги бях отровил аз. Ако имах представа, щях да остана. Оръжията, които купих от Пазара на сенките, трябва да са били отровени без моето знание.

- И защо изобщо си купувал оръжия от там? Защо не дойде в Института?

- Дойдох - отвърна Диего и тя занемя от изненада. - Дойдох, за да се видя с Артър Блекторн. Открих го в светилището. Опитах се да му кажа кой съм и защо съм тук. Той ми отвърна, че проклятието на рода Блекторн си е тяхна лична работа, че не искат ничия намеса и че ако знам какво е добро за мен, ще се махна от града, преди всичко да е изгоряло.

- Казал ти е това? - попита Кристина изумено.

- Разбрах, че не съм добре дошъл тук. Дори си помислих, че семейство Блекторн може би са замесени в забелязаната черна магия.

- Никога не биха го направили!

- Е, ти можеш да го кажеш. Ти ги познаваш. Но не и аз. Знаех единствено, че онзи, който ръководи Института, ми каза да си вървя, само че не можех да го сторя, защото ти беше тук. Възможно бе да те грози опасност, може би дори -от страна на семейството. Трябваше да се снабдя с оръжия на Пазара, защото се боях, че ако отида в някой от нашите складове за оръжия, може да стане ясно, че все още съм тук. Виж, Кристина, аз не съм лъжец...

- Не си лъжец? - повтори Кристина. - Искаш ли да знаеш защо си тръгнах, Диего? През май бяхме в Сан Мигел де Айенде. Аз бях отишла до площада, а когато се върнах, вие с Хайме седяхте на терасата. Аз прекосявах двора и съвсем ясно чувах гласовете ви. Вие изобщо не подозирахте, че съм там.

Диего изглеждаше озадачен.

-Не...

- Чух го да казва как властта била в ръцете на неправилното семейство Росалес. Би трябвало да бъдете вие. Обясняваше ти своя план. Несъмнено си спомняш. Онзи, в който ти ще се ожениш за мен, а той ще стане мой парабатай и заедно двамата ще използвате влиянието си над мен и майка ми, за да я свалите от поста й като глава на Института в Мексико, и ще поемете властта в свои ръце. Според него твоята задача, да се ожениш за мен, била по-лесна, защото един ден можело да се разведеш. Да станеш парабатай, означава, че завинаги си вързан за другия. Спомням си как каза точно това.

- Кристина... - Диего беше пребледнял. - Значи, затова си тръгна онази нощ. Не е било, понеже майка ти беше болна и се нуждаеше от теб в Института.

- Аз бях тази, която беше болна - процеди Кристина. - Ти разби сърцето ми, Диего, ти и твоят брат. Не знам кое е по-лошо, да изгубиш най-добрия си приятел или да изгубиш момчето, в което си влюбена, но мога да ти кажа, че за мен и двамата умряхте в онзи ден. Ето защо не отговарях на обажданията и съобщенията ти. Не отговаряш на обажданията на мъртвец.

- Ами Хайме? - Нещо припламна в очите на Диего. - Ами неговите обаждания?

- Той никога не се обади. - Кристина почти изпита удоволствие при вида на изумлението, изписало се върху лицето му. - Може би има повече разум, отколкото теб.

- Хайме? Хайме? - Диего се беше изправил; една вена на слепоочието му туптеше. - Спомням си онзи ден, Кристина. Хайме беше пиян и бръщолевеше. Чу ли ме да казвам нещо, или чу само него?

Кристина си заповяда да се върне към онзи ден. В спомена й звучеше какофония от гласове, ала...

- Чух само Хайме - призна тя. - Ти не изрече нито дума. Не ме защити. Не каза нищо.

- Нямаше смисъл да говоря на Хайме, докато беше в това състояние - горчиво отвърна Диего. - Оставих го да си говори. Не трябваше да го правя. Планът му изобщо не ме интересуваше. Аз те обичах. Исках да замина много надалеч заедно с теб. Той ми е брат, но е... Струва ми се, че нещо в него липсва от деня, в който се роди, някаква част от сърцето му, в която живее състраданието.