Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Гризеше ги и сега.

- Джулиън - обади се Ема. - Не е нужно да го правиш, ако не искаш. Не е нужно да ни казваш нищо...

- Всъщност нужно е. За известно време трябва да говоря, без да ме прекъсвате. След това ще отговоря на всичките ви въпроси. Окей?

Марк и Ема кимнаха.

- След Тъмната война ни позволиха да се върнем тук, у дома, единствено заради чичо Артър - започна той. - Разрешиха ни да останем заедно само защото имахме настойник. Настойник, който бе свързан с нас, нито прекалено млад, нито прекалено стар, някой, който бе съгласен да обещае да се грижи за шест деца и да се постарае те да бъдат обучавани и подготвяни. Никой друг не би го сторил, освен Хелън, а тя бе изпратена в изгнание...

- А мен ме нямаше - подхвърли Марк горчиво.

- Вината не беше твоя... - Джулиън спря, пое си дълбоко дъх и поклати съвсем лекичко глава. - Ако ме прекъсвате, ако кажете каквото и да било, никога няма да успея да го изрека докрай.

Марк вирна брадичка.

- Моите извинения.

- Дори и ти да не беше отвлечен, Марк, щеше да си прекалено млад. Само някой над осемнайсет години може да оглави Институт или да стане настойник на деца. - Джулиън сведе поглед към ръцете си, сякаш се бореше със себе си, и отново вдигна очи. - Клейвът смяташе, че чичо Артър ще бъде този настойник. Така мислехме всички. Вярвах го и аз, когато той пристигна тук, вярвах го и през следващите няколко седмици. Може би дори месеци. Не си спомням. Знам, че той никога не се опита да ни опознае, но си казвах, че това няма значение. Казвах си, че не се нуждаем от настойник, който да ни обича. А просто от някой, благодарение на когото да останем заедно.

Очите му срещнаха тези на Ема и следващите му думи сякаш бяха отправени само към нея.

- Ние се обичахме достатъчно, така си мислех. Достатъчно, за да няма значение. Може би той не бе в състояние да изразява привързаност, но това не би му попречило да бъде добър ръководител на Института. А после, когато той започна да слиза при нас все по-рядко и по-рядко, а писмата и обажданията от Клейва си оставаха без отговор, постепенно осъзнах, че проблемът е много по-сериозен. Качвах се на тавана, носех му храна и го умолявах да отговори на писмата, на обажданията. Умолявах го да стори онова, което е необходимо, за да попречи на Клейва да се намеси. Защото знаех какво ще стане, ако това се случи. Вече нямаше да имаме настойник, нямаше да имаме и дом. И тогава...

Той си пое дълбоко дъх.

- Щяха да изпратят Ема в новата Академия в Идрис. Нали точно това искаха да направят от самото начало. Нас вероятно щяха да ни изпратят в Лондон. Тави беше още бебе. Щяха да го дадат на някое друго семейство. Друзила - също. А Тай... само си представете какво щяха да сторят с него. В мига, в който го видеха да се държи не така, както би трябвало според тях, щяха да го натикат в програмата за „утайката" в Академията. Щяха да го разделят от Ливи. Това би убило и двамата.

Джулиън се приближи с неспокойна стъпка до портрета на Джеси Блекторн и се взря в зелените очи на своя предшественик.

- Затова умолявах Артър да отговаря на Клейва, да направи каквото и да било, което да покаже, че наистина ръководи Института. Писмата се трупаха. Спешни съобщения. Нямахме оръжия, а той не искаше да поръча нови. Свършваха ни серафимските ками. Една вечер се качих, за да го попитам... - Гласът на Джулиън се прекърши. - За да го попитам дали е съгласен да подписва писмата, ако аз ги съставям, това може би щеше да помогне, и го заварих на пода с нож в ръка. Разрязваше кожата си, за да се прочисти от злото.

Джулиън не откъсваше очи от портрета.

- Превързах раните му, а после си поговорих с него и тогава разбрах. Действителността на чичо Артър не е нашата действителност. Той обитава един въображаем свят, в който понякога съм Джулиън, а друг път - баща ми. Разговаря с хора, които не са там. 0, има и моменти, в които е наясно кой е и къде се намира. Ала те идват и си отиват. Има лоши периоди, когато в продължение на седмици не е в състояние да разпознае никого от нас. Има и периоди на прояснение, в които може да си помислиш, че се подобрява. Ала той никога няма да се оправи.

- Искаш да кажеш, че е луд - обади се Марк.

„Лудост" бе думата, която елфите използваха; то бе елфическо наказание, предизвикването на лудост, съсипването на нечий ум. „Безумие", така го наричаха ловците на сенки. Ема имаше чувството, че сред мунданите съществуваха и други думи, подразбрала го бе от откъслеците от филми, които беше гледала, от книги, които беше чела. Струваше й се, че има не така жесток и абсолютен начин да се гледа на онези, чийто мозък работи различно от тези на повечето хора. Ала Клейвът беше жесток и абсолютен. Това бе в думите, описващи ръководния им принцип. „Законът е суров, но е закон."