Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Сега не е моментът да го решаваме - отвърна Марк и в това едничко изречение, в начина, по който гледаше Джулиън, за първи път, откакто той се бе завърнал, Ема видя един свят, в който Марк и Джулиън не бяха разделени, бяха отгледали братята и сестрите си заедно и заедно бяха решавали как да постъпят. За първи път зърна хармонията, която двамата бяха изгубили. - Не и когато врагове заобикалят и нас, и Института, не и когато животът и кръвта ни са изложени на опасност.

- Тежък товар е тази тайна - каза Джулиън и в гласа му имаше предупреждение, но и надежда. Сърцето на Ема се свиваше от болка за това, колко несправедливо бе всичко, за мъчителните и отчаяни решения, които едно дванайсетгодишно момче бе трябвало да взема, за да опази семейството си. За мрака, обгръщащ Артър Блекторн, за който той не носеше вина, ала който, бъдеше ли разкрит, щеше да му навлече наказанието на неговите управници. За тежестта на хилядите лъжи, изречени с добри намерения, защото дори така, те пак си оставаха лъжи. - А ако Последователите изпълнят заплахата си...

- Но откъде са научили? - попита Ема. - Откъде знаят за Артър?

Джулиън поклати глава.

- Нямам представа. Но мисля, че ще се наложи да разберем.

Кристина гледаше как, след като я сложи върху едно от леглата в амбулаторията, Диего осъзна, че не може да седне до нея, както е препасан с меч и арбалет, и започна да ги сваля непохватно.

Диего рядко беше непохватен. В спомените й той бе грациозен, по-грациозният от двамата братя Росио Росалес, докато Хайме беше по-войнствен и свиреп. Диего окачи арбалета и меча си, след което разкопча суетшърта си и го метна на една от закачалките край вратата.

Беше с гръб към нея и през бялата му тениска Кристина видя, че има десетки нови белези и още повече Знаци отпреди, някои от които бяха постоянни. Голяма черна руна за храброст в битка покриваше дясната му лопатка и се подаваше над яката. Изглеждаше по-едър отпреди, кръстът, раменете и гърбът му бяха закоравели от още мускули. Косата му беше пораснала и стигаше до яката му. Докосна го по бузата, когато той се обърна, за да я погледне.

Във вихрушката на последвалите събития Кристина бе успяла да се отърси от изумлението да го види на онази задна уличка. Ала сега, когато бяха останали сами в амбулаторията, тя го гледаше и виждаше миналото. Миналото, от което бе избягала и което се бе опитала да забрави. Виждаше го в начина, по който той си придърпа един стол до леглото й и се приведе, за да развърже внимателно ботушите й, да ги сложи настрани и да навие левия й крачол. Виждаше го в начина, по който ресниците докоснаха бузите му, когато се съсредоточи, докато прокарваше върха на стилито си около раната на крака й, обграждайки я с целителни руни. Виждаше го в луничката в крайчеца на устата му и в начина, по който се намръщи, когато се отдръпна и огледа критично руните си.

- Кристина, по-добре ли е така?

Болката беше отслабнала и Кристина кимна. Той се облегна в стола, стиснал стилито толкова силно, че старият белег върху опакото на дланта му побеля, и тя си спомни същия този белег и пръстите, разкопчаващи ризата му в спалнята й в Сан Мигел де Айенде, докато звънът на камбаните в енорията долиташе през прозорците.

- Да - отвърна тя.

- Добре. - Той прибра стилито си. - Tenemos que hablar 29

- На английски, ако обичаш. Трябва да го упражнявам.

По лицето му пробяга раздразнение.

- Изобщо не е нужно да го упражняваш. Английският ти е съвършен, също като моя.

- Скромен, както винаги.

Той се усмихна широко.

- Липсваха ми твоите закачки.

- Диего... - Кристина поклати глава. - Не би трябвало да си тук. И не би трябвало да казваш, че ти липсвам.

Лицето му сякаш се състоеше само от остри линии: подчертани скули и челюст, и слепоочия. Единствено устните му бяха меки, ъгълчетата им - извити лекичко надолу, сякаш бе нещастен. Кристина си спомни първия път, когато го беше целунала, в градината на Института, но бързо прогони спомена.

- Ала това е истината - отвърна той. - Кристина, защо избяга по този начин? Защо не отговори на никое от съобщенията и обажданията ми?

Тя вдигна ръка.

- Първо ти. Какво правиш в Лос Анджелис?

Диего подпря брадичка върху сгънатите си ръце.

- След като ти си тръгна, не можех да остана повече. Всичко ми напомняше за теб. Бях в почивка от Сколоманса и с теб възнамерявахме да прекараме лятото заедно. А после ти изчезна. В един миг бе част от живота ми, а в следващия бе изтръгната от него. Чувствах се изгубен. Върнах се към обучението си, ала можех да мисля единствено за теб.