Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Безумец, така би го нарекъл Клейвът, предполагам. - Устните на Джулиън се изкривиха горчиво. - Невероятно е, че си оставаш ловец на сенки, когато тялото ти е болно, но очевидно не и когато е болен умът ти. Дори дванайсетгодишен, знаех, че ако Клейвът научи истината за състоянието на Артър, ще му отнемат Института. Ще разделят семейството ни и ще ни разпръснат. А аз нямах намерение да го допусна.

Той премести поглед от Марк към Ема, очите му пламтяха.

- Войната ми отне достатъчно - заяви той. - Всички изгубихме толкова много. Мама, татко, Хелън, Марк. Клейвът щеше да ни раздели, докато не пораснем, а дотогава вече нямаше да бъдем семейство. Те бяха моите деца. Ливи. Тай. Дру. Тави. Аз ги отгледах. Превърнах се в чичо Артър. Нагърбих се с кореспонденцията. Отговарях на писмата. Плащах сметките. Поръчвах всичко необходимо. Изготвях графиците за патрулиране. Не допуснах никой да научи, че Артър е болен. Казвах, че е ексцентричен, гений, който е затънал в работа на тавана. Истината е... - Той извърна очи. - Когато бях по-малък, го мразех. Искаше ми се изобщо да не излиза от тавана, но понякога се налагаше. Имаше срещи очи в очи, които не можеше да бъдат избегнати, а никой нямаше да провежда важните си съвещания с едно дванайсетгодишно момче. Така че отидох при Малкълм и той успя да създаде лекарство за чичо Артър. То предизвикваше периоди на прояснение, ала те траеха само няколко часа, а след това Артър получаваше главоболие.

Ема си спомни как Артър стискаше главата си след срещата с представителите на елфите в светилището. Агонията върху лицето му... не можеше да я прогони от мислите си, колкото и да искаше.

- Понякога се опитвах да го задържа настрани с други методи - продължи Джулиън, а гласът му бе пропит с омраза към себе си. - Като тази вечер. Малкълм му даде приспивателно. Знам, че не е правилно. Струвало ми се е, че ще отида в Ада заради това. Ако има Ад. Знаех, че не бива да правя онова, което правех. Малкълм си мълчеше, не каза на никого, но усещах, че не го одобрява. Искаше да кажа истината. Само че истината щеше да разруши семейството ни.

Марк се приведе напред. Изражението му беше непроницаемо.

- Ами Даяна?

- Никога не й казах - отвърна Джулиън. - Но според мен тя се досеща поне за част от истината.

- Не можеше ли тя да ръководи Института? Вместо отговорността да бъде оставена в ръцете на едно дванайсетгодишно момче?

- Попитах я. Тя отказа. Отвърна, че било невъзможно. Наистина съжаляваше и обеща да помага с всичко, което й е по силите. Даяна си има... своите тайни. - Джулиън се извърна от портрета на Джеси. - И още нещо. Споменах, че мразех Артър. Това беше отдавна. Вече не го мразя. Мразя Клейва за онова, което биха сторили с него, с нас, ако знаеха.

Той наведе глава. Необикновено ярката магическа светлина позлати краищата на косата му, белезите върху кожата му се превърнаха в сребро.

- Сега вече знаете. - Пръстите му стиснаха облегалката на стола. - Ще ви разбера, ако ме намразите. Не се сещам как другояче бих могъл да постъпя. Но бих ви разбрал.

Ема се изправи.

- Мисля, че знаехме. Не знаехме... и все пак знаехме. - Тя погледна Джулиън. - Така е, нали? Знаехме, че някой се грижи за всичко и че този някой не е Артър. Ако си вярвахме, че той ръководи Института, то бе, защото така бе по-лесно. Защото искахме да е вярно.

Джулиън затвори очи, а когато отново ги отвори, те се приковаха в брат му.

- Марк? - Тази едничка дума съдържаше неизречения му въпрос: Марк, мразиш ли ме?

Марк слезе от масата. На магическата светлина русата му коса изглеждаше бяла.

- Нямам никакво право да те съдя, братко. Някога аз бях по-възрастният, но сега ти си по-големият от нас. Докато бях в царството на феите, всяка нощ си мислех за вас - за теб и Хелън, за Ливи и Тай, и Дру, и Тави. Нарекох звездите с вашите имена, така че, когато ги виждах да блещукат в небето, имах чувството, че сте с мен. Само това можех да сторя, за да заглуша страха, че може да сте ранени или да издъхвате, а аз никога няма да науча. А после се завърнах в едно семейство, което е не просто живо и здраво, но и сплотено от връзки, които никой не бе успял да разсече. Между вас има любов, толкова силна, че спира дъха ми. Останала ви е достатъчно дори и за мен.

Джулиън го гледаше с колебливо изумление. Ема усети вкуса на сълзи в гърлото си. Искаше да отиде при Джулиън и да го прегърне, ала хиляди неща я възпираха.

- Ако искате да кажа и на останалите - дрезгаво предложи Джулиън, - ще го направя.