Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Какво, по дяволите? - изруга Рук.

Ужасът в гласа му беше истински. Ема също трябва да го беше чула, защото вече бързаше към стъпалата, водещи надолу. Рук изкрещя след тях, ала Джулиън знаеше, че ще му отнеме известно време, докато се освободи от защитния си кръг. Без да го поглежда повече, той се втурна след Ема.

Кит Рук се беше спотаил в сянката на стълбището. От горния етаж долитаха гласове, както и приглушена слънчева светлина. Баща му винаги го изпращаше в мазето, когато имаха посетители. Особено посетители, заради които грабваше тебешира, за да нарисува защитен кръг на пода.

Кит виждаше единствено сенки, движещи се на горния етаж, но за сметка на това чу два гласа. Младежки гласове, колкото и да бе странно. Момче и момиче.

Не му беше трудно да се досети какви бяха и знаеше, че не са долноземци. Баща му не бе казал нищо, когато те почукаха на вратата, ала Кит бе видял изражението му. Изражение, което можеше да бъде предизвикано само от едно - ловци на сенки.

Нефилими. Кит усети как в гърдите му бавно се надига парещ гняв. Допреди малко седеше на дивана и гледаше телевизия, а сега се бе свил в подземието като крадец в собствената си къща, защото ловците на сенки смятаха, че имат правото да се разпореждат с магията. Да казват на всички какво да правят. Да...

От сенките изскочи някаква фигура и се нахвърли върху него. Удари го в гърдите и той политна назад. Блъсна се в стената зад себе си и докато се бореше за въздух, наоколо лумна светлина - бледа светлина, уловена в шепата на човешка ръка.

Нещо остро докосна основата на врата му. Той си пое дъх и вдигна очи.

Взираше се в момче на неговите години. Мастиленочерна коса и очи с цвета на острието на нож; очи, които се извърнаха рязко от неговите, когато момчето се намръщи. То имаше високо, слабо тяло, облечено в черни дрехи и бледа кожа, покрита с руните на нефилимите.

Кит никога не се бе намирал толкова близо до ловец на сенки. В едната си ръка момчето държеше светлина (не беше фенерче или нещо електронно; Кит можеше да разпознае магия, когато я видеше), а с другата стискаше дръжката на кама, чийто връх беше опрян в гърлото му.

Кит си беше представял какво ще направи, ако някога го сграбчи нефилим. Как ще го настъпи по краката, ще строши костите му, ще прекърши китките му, ще го заплюе в лицето. Не направи никое от тези неща, дори не си помисли за тях. Докато гледаше момчето, опряло нож в гърлото му, момче, чиито черни ресници погалиха скулите му, когато то извърна очи от него, Кит почувства как през тялото му пробягва нещо като разпознаване.

„Колко красиво", помисли си и примига. Въпреки че другото момче не го гледаше право в очите, очевидно долови движението му.

- Кой си ти? - попита то със суров шепот. - Какво правиш тук? Твърде малък си, за да бъдеш Джони Рук.

Гласът му беше прекрасен. Ясен и нисък, с лека дрезгавина, която го караше да звучи по-голям, отколкото бе. Гласът на богато момче.

- Не - отвърна Кит. Чувстваше се замаян и объркан, сякаш в очите му беше припламнала ярката светкавица на фотоапарат. - Не съм.

Другото момче все още не го гледаше в очите. Сякаш Кит не си заслужаваше да го погледнеш. Замайването му започна да отслабва, отстъпвайки място на гняв.

- Е, хайде, де - каза той подигравателно. - Отгатни.

Лицето на другото момче потъмня, а после отново се проясни. - Ти си синът му. Синът на Джони Рук.

И тогава устните му потръпнаха, извиха се едва забележимо от презрение и в гърдите на Кит кипна гняв. Той се дръпна рязко настрани от камата и ритна. Другото момче се завъртя, ала Кит го улучи с кос удар. Разнесе се вик на болка, светлината се търкулна от ръката на момчето и угасна, а после Кит се блъсна в стената; пръсти се свиха в юмрук, сграбчили ризата му, камата отново се допря до гърлото му, момчето прошепна в ухото му: „Мълчи, мълчи, мълчи" и в стаята лумна светлина.

Непознатото момче се вкамени. Кит вдигна очи и видя другите двама ловци на сенки, застанали на стъпалата на мазето: момче с искрящи синьо-зелени очи и русокосото момиче, което бе дошло на Пазара на сенките предишната седмица. И двамата бяха зяпнали - не него, а момчето, стиснало ризата му.

То потръпна, но остана на мястото си; тревога отстъпи място на предизвикателство върху лицето му.

„Аха - просветна му на Кит. - Не би трябвало да си тук, нали?"

- Тиберий Блекторн - каза момчето със синьо-зелените очи. - Какво, за бога, правиш?

Ема стоеше като вкаменена и се взираше слисано в Тай. Беше, сякаш Институтът изведнъж се е появил насред мазето на Джони Рук - гледката на Тай бе позната и въпреки това - съвсем не на място.