Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Не, мунданският живот не бе за него.

Ема вдигна глава и му се усмихна. Позната, спокойна усмивка. Сякаш предишната нощ, с танците и музиката, които все още му приличаха на трескав сън, изобщо не се бе случила.

- Готов ли си? - попита тя.

Плочките на пътеката, водеща до входната врата, бяха напукани от корените на дърветата, разпрострели се под тях с неумолима сила. Настойчивостта на растящите неща, помисли си Джулиън и му се прииска да имаше платно и бои. Тъкмо посягаше към телефона си, за да направи снимка, когато той издаде приглушен звук - беше получил съобщение.

Марк.

НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ТАЙ.

Джулиън се намръщи и написа отговор с една ръка, докато се качваше на бегом по стъпалата след Ема.

ПОГЛЕДНА ЛИ В СТАЯТА МУ?

На входната врата имаше богато украсено чукче във формата на Зелен човек с необуздана коса и диви очи. Ема го повдигна и потропа с него в същия миг, в който телефонът на Джулиън се обади отново.

ЗА НЯКАКЪВ ДРЪВНИК ЛИ МЕ МИСЛИШ? ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ ПОГЛЕДНАХ.

- Джулс? - обади се Ема. - Всичко наред ли е?

- Дръвник? - промърмори Джулиън, докато пръстите му се носеха по клавишите.

КАКВО КАЗВА ЛИВИ?

- Наистина ли току-що измърмори „дръвник"? - попита Ема. От другата страна на вратата се разнесе звук от стъпки. - Джулиън, опитай да не се държиш странно, става ли?

Вратата се отвори. Мъжът, застанал на прага, беше висок и източен, облечен в дънки и кожено яке. Косата му беше толкова ниско подстригана, че беше трудно да се каже какъв е цветът й, тъмни очила скриваха очите му.

В мига, в който видя Ема, той се облегна тежко на вратата.

- Карстерс. - Звукът беше нещо средно между молитва и стон.

Телефонът на Джулиън отново се обади.

ЛИВИ КАЗВА, ЧЕ НЕ ЗНАЕ.

Високият мъж повдигна вежди.

- Май сме заети? - подхвърли той саркастично и отново се обърна към Ема. - Предишното Ти гадже беше по-любезно.

Ема пламна.

- Не сме гаджета. Това е Джулс.

- Разбира се. Би трябвало да разпозная очите на Блекторн. - В гласа на Рук се появиха кадифени нотки. - Досущ приличаш на баща си, Джулиън.

Усмивчицата му никак не се хареса на Джулиън. Разбир се, нищо в отношенията на Ема с този човек не му харесваше. Мунданите, които се занимаваха с магия, дори онези, които притежаваха Зрението, бяха нещо като сива зона за Клейва - не съществуваше изричен закон, но пък и не се очакваше ловците на сенки да си имат вземане-даване с тях. Нуждаеха ли се от магия, те си наемаха някой почтен, одобрен от Клейва магьосник.

Не че Ема я беше особено грижа за одобрението на Клейва.

ЛИВИ ЛЪЖЕ. ТЯ ВИНАГИ ЗНАЕ КЪДЕ Е ТАЙ. НАКАРАЙ Я ДА ТИ КАЖЕ.

Джулс напъха телефона в джоба си. Не беше необичайно -за Тай да изчезне - в някой ъгъл на библиотеката или пък из хълмовете, където се опитваше да подмами гущери да изпълзят изпод камъните си. Освен това беше ядосан, което означаваше, че е още по-вероятно да се скрие.

Мъжът отвори вратата по-широко.

- Влизайте - покани ги примирено. - Знаеш правилата. Никакво вадене на оръжия, Карстерс. И никакво остроумничене.

- Какво точно разбираш под „остроумничене"? - Ема прекрачи прага и Джулиън я последва.

Начаса го блъсна вълна от магия, гъста като пушек в горяща сграда. Тя висеше във въздуха на малката дневна, почти видима на мътната светлина, която се процеждаше през пожълтелите пердета. Върху високи дървени етажерки бяха наредени книги със заклинания и гримоари, копия на „Malleus Maleficarum", „Pseudomonarchia Daemonum", „Малкият ключ на Соломон" и кървавочервено томче с думите „Dragon Rouge" върху гръбчето. Жълтеникава черга със същия цвят като пердетата беше метната накриво върху пода.

Рук я подритна с неприятна усмивка и отдолу се показа заклинателен кръг, очертан върху дъските. Беше от онези кръгове, които създаваха нещо като защитна стена и в които магьосниците заставаха, когато призоваваха демони. Всъщност бяха два кръга един в друг, образуващи нещо като рамка, в която бяха надраскани знаците на седемдесетте Принцове на Ада. Под намръщения поглед на Джулиън, Рук пристъпи вътре и скръсти ръце на гърдите си.

-Защитен кръг - заяви той ненужно. - Не можете да влезете в него.

- А ти не можеш да излезеш - отбеляза Джулиън. - Не и току-така.

Рук сви рамене.

- И защо ми е да го правя?

- Защото си играеш с могъща магия.

-Не ме съди - каза Рук. - Тези от нас, които не владеят агията на Небето, сме принудени да използваме каквото ни попадне подръка.

- Знаците на Ада? - попита Джулиън. - Несъмнено има и нещо по средата между Небето и Ада.