Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Държа се като задник. - Ема слезе от леглото и отиде до тоалетката, за да си свали обиците. Докато го правеше, погледна Джулиън в огледалото. - И аз знам защо.

Видя как изражението му се промени, как се напрегна; изненада, изместена от непроницаемост.

- Защо?

- Защото се безпокоиш. Не обичаш да нарушаваш правилата и не мислиш, че е добра идея да се срещаме с Рук.

Джулиън пристъпи неспокойно в стаята и приседна на леглото й.

- Такова ли е мнението ти за мен? Ема, ако се налага да отидем при Рук, аз ще бъда до теб. Насреща съм, безрезервно.

Ема се взря в отражението си. Дълга коса, която не можеше да скрие Знаците върху раменете й; мускулести ръце; силни, здрави китки. Тя беше същинска карта от белези: старите бледи белези, останали от изхабени руни, криволичещите следи от порязвания и петната, където я бе изгорила киселинна демонска кръв.

Изведнъж се почувства стара, не просто защото бе на седемнайсет, а не на дванайсет години, а наистина стара. Стара в сърцето си и ужасно закъсняла. Несъмнено, ако щеше да открие убийците на родителите си, би трябвало да го е направила досега.

- Съжалявам - каза тя.

Джулиън се облегна на таблата на леглото. Носеше стара тениска и долнище на пижама.

- За какво?

За онова, което изпитвам. Ема натика думите обратно. Ако тя изпитваше странни чувства към Джулс, не би било честно да му каже за тях. Тя бе тази, която грешеше.

А и нещо го измъчваше. Виждаше го в начина, по който бяха стиснати устните му, в мрака зад светлите му очи.

- За това, че се усъмних в теб - отвърна тя.

- Аз също. - Той се отпусна тежко върху възглавниците й, при което тениската му се вдигна нагоре и Ема видя корема му, плочките на мускулите му, златните лунички на хълбока му...

- Не мисля, че някога ще разбера какво се е случило с родителите ми.

При тези думи Джулс се надигна, което си беше облекчение.

- Ема - започна, а после млъкна. Не каза „Не говори така!" или „Какво имаш предвид?" нито някое от нещата, които хората казваха, просто за да кажат нещо. - Ще разбереш. Ти си най-несломимият човек, когото познавам.

- Чувствам се по-далеч от отговора, откогато и да било.

Въпреки че най-сетне имаме следа, въпреки че сме тръгнали по нея. Не виждам как е възможно тяхната смърт да има нещо общо с театър „Полунощ" или Лотарията. Не виждам...

- Страхуваш се - каза Джулс.

Ема се облегна на тоалетката.

- От какво?

- Страхуваш се, че ще открием за тях нещо, което не искаш да знаеш. В твоите мисли родителите ти са съвършени. Сега, когато се доближаваме до някои от отговорите, ти се тревожиш да не откриеш, че са били...

- Несъвършени? - Ема трябваше да положи усилие, за да не допусне в гласа й да се прокрадне напрежение. - Лоши хора?

- Човешки същества - отвърна Джулс. - Всички ние, рано или късно, откриваме, че онези, които се грижат за нас, са просто човешки същества. Че допускат грешки. - Той отметна косата от очите си. - Самият аз с ужас очаквам деня, в който децата ще го разберат за мен.

- Джулиън - заяви Ема, - неприятно ми е да ти го кажа, но според мен те вече го знаят.

Той се усмихна и стана от леглото.

- Обиди. Това, предполагам, означава, че си добре. - Той тръгна към вратата.

- Не можем да кажем на Даяна, че ще ходим при Рук. Според нея той е мошеник.

- И не греши. - Гривната на Джулиън проблесна на приглушената светлина в стаята. - Ема, искаш ли да...

Той се поколеба, ала Ема чу неизречените му думи: ...да остана с теб?

Остани с мен - щеше й се да отвърне. - Остани с мен и ме накарай да забравя кошмарите си. Остани и спи до мен. Остани и прогони лошите сънища, спомените за кръв.

Вместо това се усмихна с усилие.

- Трябва да поспя, Джулс.

Не можа да види изражението му, защото той се обърна, за да си върви.

- Лека нощ, Ема.

На другия ден Ема се събуди късно; по някое време през нощта бурята бе прогонила облаците от небето и следобедното слънце грееше ярко. Главата я болеше, ала тя скочи от леглото, взе душ и си облече дънки и бойно яке, след което едва не се сблъска с Кристина пред вратата на стаята си.

- Спа толкова дълго, че се притесних - укори я тя. - Добре ли си?

- Ще бъда, след като закуся. Може би нещо с шоколад.

- Твърде късно е за закуска. Минава обяд. Джулиън ме изпрати да те повикам - каза, че в колата имало сандвичи и нещо за пиене, но трябвало да тръгвате.

- Мислиш ли, че са шоколадови сандвичи? - попита Ема, докато двете с Кристина отиваха към стълбището.

- Какво е шоколадов сандвич?