Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Не ми се струва особено практично - заяви Тай. - А и ще отнеме доста време.

- Бихме могли и да се насочим направо към лидера им -продължи Ема. - Ако някой знае кой е той, то това е Белинда.

Джулиън прокара пръсти през косата си.

- Това не е истинското й име...

- Казвам ти, Джони Рук я познава - заяви Ема. - Всъщност той вероятно знае още много, като се има предвид, че бизнесът му е именно информация за света на сенките. Ще го попитаме.

- Да, вече се разбрахте за това в колата. - Марк се намръщи. - Този котарак ме гледа укоризнено.

- Не, лицето му си е такова - успокои го Джулс.

- Ти ме гледаш по същия начин. - Марк хвърли поглед към него. - Укорително.

- Все пак е напредък - настоя Ливи упорито и хвърли кос поглед на Марк. Очите й бяха разтревожени и Ема се сепна -истинска рядкост бе за Ливи да покаже тревогата си. - Би трябвало да се свържем с пратениците на елфите и да им кажем, че Последователите са отговорни...

- Не можем - заяви Даяна, появявайки се на прага. - Елфите бяха изключително ясни. „Онзи, чиито ръце са окъпани с кръв". Може и да си мислите, че искат да им докладвате за напредъка си, но аз не смятам така. Те искат резултати и нищо друго.

- От колко време ни подслушваш? - попита Джулиън, ала в гласа му нямаше враждебност. Погледна си часовника. -Ужасно късно е, за да бъдеш тук.

Даяна въздъхна. Изглеждаше капнала от умора. Косата й беше разрошена, а дрехите й, суетшърт и дънки - нетипично ежедневни за нея. Върху едната й буза имаше дълга драскотина.

- Минах през средоточието на връщане от Охай - обясни тя. - Влязох за малко и бързо излязох. Наложи се да убия само един мантид. - Тя отново въздъхна. - Като че ли никой не се е връщал в пещерата от нощта, в която я открихте. Боя се, че некромантът си е намерил друго място.

- Е, ако не използва средоточие, следващия път, когато прибегне до черна магия, ще се появи върху картата на Магнус - каза Тай.

- Научи ли нещо полезно в Охай? - попита Ема. - Кой магьосник е там? Не е някой, когото познаваме, нали?

- Не. - Даяна се облегна на касата на вратата; очевидно нямаше намерение да каже нищо повече. - Чух за Последователите; предполагам, не би трябвало да се учудвам, че сте ги проследили. Ще ми се да ми бяхте казали, но...

- Ти вече беше заминала - обясни Джулс и се подпря на ръцете си, при което ризата се опъна върху гърдите му. Това, че знаеше точно как изглежда тялото му под памучната материя, изобщо не помагаше на Ема да се съсредоточи. Тя извърна поглед, мразейки неконтролираните си мисли. -Но мога да ти кажа накратко какво се случи.

Той заразказва, а Ема се обърна и излезе от стаята. Зад себе си чуваше гласа на Джулиън, описващ събитията от тази нощ. Знаеше, че ще разкаже всичко съвършено точно и че няма защо да се притеснява. Ала точно в този момент имаше двама души, с които спешно се налагаше да поговори и трябваше да го стори сама.

- Мамо - прошепна Ема. - Татко. Имам нужда от помощта ви.

Беше свалила роклята и ботушите си и ги беше сложила в ъгъла, заедно с оръжията си. Времето се беше влошило -яростни пориви на вятъра бушуваха около Института, така че медните улуци дрънчаха, а по стъклата на прозорците се стичаха сребърни вадички. Над океана в далечината припламваха мълнии и осветяваха водите му, превръщайки ги в стъкло. Облечена с пижама, Ема се беше настанила по турски с лице срещу отворения си дрешник.

На някой непознат дрешникът навярно би се сторил неразбория от снимки и надраскани бележки, но за Ема той беше любовно писмо. Любовно писмо до родителите й, чиято снимка стоеше в центъра на всичко това. Снимка, на която двамата се усмихваха един на друг; баща й бе уловен, докато се смееше, русата му коса грееше на слънцето.

- Чувствам се изгубена - каза тя. - Започнах всичко това, защото вярвах, че има връзка между тези убийства и онова, което се случи с вас. Но ако тя действително съществува, мисля, че я губя. Нищо не е свързано с нападението на Института. Струва ми се, че се лутам в мъгла и нищо не мога да видя ясно.

Имаше чувството, че в гърлото й е заседнало нещо, нещо кораво и болезнено. Част от нея не искаше нищо друго, освен да се втурне под дъжда и да го остави да я залее. Да изтича до брега, където океанът и небето щяха да се слеят в едно, и да остави крясъците й да бъдат удавени от гръмотевиците.

- Има и друго - прошепна тя. - Струва ми се, че всичко обърквам. Като... като ловец на сенки. Откакто Джулс пострада и аз го излекувах, всеки път щом го погледна, чувствам... неща, които не би трябвало. Мисля за него по начин, по който не би трябвало да мисля за своя парабатай. Сигурна съм, че той не изпитва същото, ала само за няколко минути тази вечер, докато танцувахме, аз бях... щастлива. - Тя затвори очи. - Любовта би трябвало да те прави щастлив, нали? Не би трябвало да боли?