Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън беше занемял.

- Да знаем, че Рук има син, може да ни се окаже от полза - продължи Тай уверено. - Не може да си сигурен, че няма да ни е полезно. Освен това благодарение на мен разполагате с адреса на Стърлинг. Помогнах ви, дори и ти да не ме искаше там.

Ема рядко бе виждала Джулиън толкова уязвим, колкото изглеждаше сега в мътната светлина, долитаща от Института.

- Съжалявам - каза той, почти официално. - Не исках да прозвучи така, сякаш не ни помогна.

- Познавам законите - заяви Тай. - Знам, че на петнайсет години все още не си достатъчно пораснал. Знам, че се нуждаем от чичо Артър и от теб. - Той се намръщи. - Искам да кажа, аз изобщо не мога да готвя, Ливи - също. Нямам представа как да сложа Тави да си легне. Не казвам, че трябва да ме оставиш да отговарям за всичко или да правя каквото си поискам. Ясно ми е, че съществуват правила. Но някои неща... не може ли Марк да ги прави?

- Само че Марк... - започна Джулиън и Ема разбра от какво се бои. Марк може и да не остане. Може да не поиска да остане. - Марк отново трябва да ви опознае и да свикне с живота тук. Не съм сигурен дали би трябвало да искаме от него да прави прекалено много.

- Той няма да има нищо против - каза Тай. - Той ме харесва. Харесва всички ни.

- Той те обича - отвърна Джулиън. - Аз също те обичам. Ала, Тай, Марк може и да не... Ако не открием убиеца, на Марк може и да не му позволят да остане тук.

- Ето защо искам да помогна да разрешим загадката - заяви Тай. - Та Марк да може да остане. Той би могъл да се грижи за нас, а ти би могъл да си починеш. - Той се загърна в якето си и потрепери; вятърът, повяващ откъм океана, беше ужасно студен. - Ще отида да намеря Ливи. И Марк. Той сигурно се тревожи.

Джулиън зяпна след Тай, докато той се прибираше в Института. Изражението върху лицето му... Ема имаше чувството, че гледа някоя от картините му, ала тя бе смачкана и разпокъсана, а цветовете и линиите й - разбъркани.

- Те всички смятат така, нали? - промълви той. - Всички са убедени, че Марк ще остане?

Ема се поколеба. Само преди няколко дена би му казала да не говори глупости. Че Марк ще остане при семейството си, каквото и да става. Ала тя бе видяла нощното небе в очите на Марк, когато говореше за Дивия лов, чула бе студената свобода в гласа му. Понякога й се струваше, че в Марк има двама души: човек и елф. Марк човекът щеше да остане. Марк елфът бе непредсказуем.

- Нима би могло да бъде другояче? - попита тя в отговор. - Ако един от родителите ми се върнеше при мен... а после си помислех, че отново ще си тръгне, доброволно...

Лицето на Джулиън имаше пепелив цвят.

- Живеем в свят на демони и чудовища, а онова, което ме плаши най-много, е да не би Марк да реши, че мястото му е в Дивия лов, и да си тръгне. Дори ако разрешим загадката и удовлетворим елфите, той може да си отиде. И ще разбие сърцата им. Те никога няма да се съвземат.

Ема се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

- Не можеш да предпазиш децата от всичко. Те трябва да живеят в истинския свят и да се изправят срещу онова, което се случва в него. А това понякога означава и загуба. Ужасно би било, ако Марк реши да си тръгне, ала те са силни. Ще го преживеят.

Думите й бяха последвани от дълго мълчание. Най-сетне Джулиън го наруши:

- Понякога почти ми се иска Марк изобщо да не се беше връщал - пророни той с глух, напрегнат глас. - Какво говори това за мен?

Ч-Е С-И Ч-О-В-Е-К, написа Ема на гърба му и за миг той се облегна на нея, сякаш за да почерпи утеха, както правеха парабатаите. Звуците на пустинята около тях утихнаха - това също бе нещо, което парабатаите можеха да правят, да си създадат тихо пространство, в което не съществуваше нищо друго, освен тях двамата и мощната магия, която ги свързваше.

Силен трясък раздра тишината. Джулиън се сепна и се отдръпна от Ема. Последва още един трясък, очевидно долетял от вътрешността на Института. Джулиън се обърна рязко и само след миг вече тичаше по задните стъпала на къщата.

Ема се втурна след него. Шумът продължаваше - тя го чуваше съвсем ясно дори на стълбите, дрънчене на чинии, смеещи се гласове. Двамата забързаха нагоре един до друг. Ема стигна първа, отвори вратата на кухнята...

И ахна.

В кухнята сякаш беше избухнала бомба.

Хладилникът беше изпразнен и някога бялата му повърхност беше нашарена с алени петна от кетчуп. Едното крило на вратата на килера висеше на пантите си. Някой бе измъкнал голямото шише с кленов сироп и почти всяка повърхност в кухнята бе залята с него. Един огромен пакет с пудра захар беше разкъсан и Тави седеше вътре, покрит с бял прах от глава до пети. Приличаше на миниатюрен Йети.