Мишел Зинк - Бранителката на портата

Тя нарежда на седналите около масата да затворят очи, а аз тихо затварям вратата и продължавам надолу по коридора към малкия вътрешен двор в задната част на сградата. Тъкмо протягам ръка към вратата и се чудя дали да взема пелерината си, когато зървам отражението си в огледалото на стената. Не съм суетна. За Алис казват, че е по-суетната от двете ни. Аз, разбира се, винаги съм я смятала за по-красива въпреки факта, че сме близначки и сме напълно еднакви. Но сега, гледайки се в огледалото, не мога да се позная.

Лицето ми, което преди време окайвах като твърде кръгло и пухкаво, се е сдобило с изящни скули. Зелените ми очи, наследени от майка ми, които винаги са били най-хубавото нещо в мен, вече издават нова сила и дълбочина, сякаш цялото страдание, тържество и увереност от последните месеци са се настанили в дълбините им и сега те блестят като два изумруда. Дори косата ми, която преди бе просто кестенява, сега сияе лъскава и здрава. В душата си тая скрито задоволство, когато излизам на мразовития нощен въздух зад постройката от кафяви тухли, собственост на Дружеството.

Както можеше да се очаква, дворът е пуст. Тук е любимото ми място за уединение, когато идваме на вечеря. Още не съм свикнала с ласкателствата, предпочитани от по-върлите любители на магии и спиритисти, и дълбоко поемам в гърдите си студения нощен въздух. Кислородът нахлува в тялото ми и главата ми се прояснява. Тръгвам по покритата с каменни плочи пътека, която се вие из градината, поддържана от самата Елспет. Никога не съм била много добра в отглеждането на растения, ала мога да различа някои от тревите и храстите благодарение на Елспет, посветила толкова усилия да ме учи и да ми обяснява.

— Не те ли е страх навън в тъмното? — дочувам дълбок глас откъм сенките на шубраците.

Изправям гръб, без да мога да различа нито лицето, нито силуета на мъжа, който ми говори.

— Не. А теб?

Той се кикоти и сякаш в мен се разлива топлината на изпито вино.

— Ни най-малко. Всъщност понякога дори ми се струва, че би трябвало повече да се боя от светлината.

Бързам да се върна в действителността и разтварям длани в тъмнината, която ни обкръжава.

— Ако е така, защо не се покажеш да те видя? Тук няма светлина.

— Така е.

И той излиза под оскъдната светлина на полумесеца, а тъмната му коса лъщи дори в полумрака.

— Защо си излязла на студа в пустата градина, а не се веселиш с приятелите си в салона?

Странно е да попаднеш на непознат, когато се намираш на събиране, организирано от Дружеството, и аз подозрително присвивам очи.

— Защо се интересуваш? И какво те води в Дружеството?

Членовете на Дружеството ревниво пазят тайните си. За външните хора ние представляваме най-обикновен частен клуб, ала ако случайно новината за съществуването ни се разпространи, средновековният лов на вещици би бил детска игра в сравнение с онова, което би последвало. Защото, макар че някои „по-просветени“ люде търсят съветите на спиритисти, силата, която наистина съществува в нашите редове, би изплашила и най-широко скроения човек.

Мъжът се приближава. Не съм в състояние да различа цвета на очите му, ала съм силно заинтригувана от настойчивостта, с която ме наблюдават. Те бродят по лицето ми, спускат се надолу по извивката на шията и меко кацат върху розовата издатина на гърдите ми над мъхесто зеления корсаж на роклята ми. После бързо се извръщат встрани и миг преди да направя крачка назад, аз усещам топлината, която се излъчва от телата ни, и долавям забързано дихание във въздуха около нас. Не съм сигурна дали идва от него или от мен.

— Артър ми изпрати покана — топлината в гласа му изчезва и внезапно той заприличва на мъж като всички други. — Артър Фробишър. Семействата ни се познават от години.

— О, така ли?

Въздишката ми ясно се чува в нощта. Не знам какво съм очаквала, та съм била затаила дъх. Предполагам, че се отнасям с недоверие към всекиго, тъй като познавам способността на Душите да се вселяват във всички материални земни форми.

— Лия? — вика ме Соня от терасата.

С мъка откъсвам очи от втренчения поглед на непознатия.

— В градината съм.

Токчетата на обувките й тракат по терасата и е приближаването си по каменната пътека към нас шумът им се засилва.

— Какво правиш навън? Нали отиде за пунш?

Кимам с глава към къщата.

— Вътре е горещо и задимено. Излязох на чист въздух.

— Елспет нареди да сервират вечерята.

Отправя поглед към събеседника ми. Аз го поглеждам, като се питам дали не ме взема за някоя тъпанарка.