Мишел Зинк - Бранителката на портата

Седя до писалището в стаята си, но няма нужда да чета текста на пророчеството, за да си го спомня. Думите му са се запечатали в съзнанието ми толкова ясно, колкото и белегът върху китката на ръката ми. Ала докосна ли напуканата подвързия на книгата, която баща ми бе скрил в библиотеката преди смъртта си, чувствам сигурност и спокойствие. Отварям корицата и погледът ми тутакси попада на късчето хартия върху първата и единствена страница.

През осемте месеца, които двете със Соня прекарахме в Лондон, четенето на пророчеството преди лягане се бе превърнало в ритуал за мен. В Милторп е най-спокойно в тихите часове на нощта, когато къщата и слугите са потънали в мълчание, а Соня е дълбоко заспала в стаята си в дъното на коридора. Тогава настъпва моето време: аз продължавам опитите си да дешифрирам текста на пророчеството, преведен и прилежно написан от ръката на Джеймс, за да открия някакво указание, което би могло да ме насочи към липсващите страници. Към пътя на моето освобождение.

В тази лятна вечер огънят тихо пращи в камината, а аз съм навела глава над страницата, чета я веднъж, после втори път, попивам думите, които съдбовно ме свързват със сестра ми, моята близначка, както и с пророчеството, което ни разделя.

Беше време, когато не разбирах почти нищо от текста. Той бе просто предание, открито в прашен том, който татко бе скрил в библиотеката преди смъртта си. Ала тогава още не бях видяла как змията разцъфва върху китката на ръката ми, а това се случи преди по-малко от година. Още не знаех за съществуването на Соня и Луиса, два от четирите ключа, носещи знак като моя, макар и малко по-различен.

Разликата е само в това, че в центъра на моя белег е изписана буквата „X“. Защото аз съм Ангел на Хаоса, който с неохота изпълнява ролята на Портата по отношение на сестра си, Бранителката — последица, за която не виня природата, а естеството на необичайното ни раждане. Въпреки всичко обаче само аз мога да направя така, че да прогоня Самаил за вечни времена. Или пък да го призова и да допринеса за скорошния свършек на света.

Затварям книгата и пропъждам думите от съзнанието си. Много е късно да си мисля за края на света. Среднощният час не е подходящ за подобни прозрения, нито за разсъждения върху ролята, която ми е отредена с цел да отложа този край. Тежкото бреме на ролята ми поражда у мен желание да заспя дълбоко и непробудно, така че ставам от стола и се мушвам в постелята на масивното легло с четирите подпори, където прекарвам нощите в Милторп. Загасявам лампата на нощното шкафче. Сега по стените танцуват само отблясъците на огъня в камината, ала тъмата в топлата стая не ме плаши както преди. Единствено злото, стаено в красивите и познати неща, всява ужас в сърцето ми.

Измина доста време, откакто вземах пътуванията си в Равнината за най-обикновени съновидения, но и този път не мога да кажа със сигурност кое от двете ме навестява в съня ми.

Намирам се в някаква гора и инстинктът ми сочи, че това е гората около Бърчуд, единствения дом, който познавах допреди осем месеца, когато пристигнах в Лондон. Според някои всички гори изглеждат еднакво и е невъзможно да се различат една от друга, ала пред очите ми се разстила пейзажът от моето детство и аз го разпознавам безпогрешно.

Слънчевите лъчи се процеждат през листата на дърветата, протягащи клони високо над главата ми. Имам усещането за бледа дневна светлина: може би е ранна утрин, може би е здрач, а е възможно и да е всеки друг момент от деня. Тъкмо се питам защо съм тук, тъй като дори сънищата ми вече имат точно определена цел, когато чувам някой да вика името ми.