Мишел Зинк - Огненият кръг

Роклите в ръцете ми натежават, когато излизам от стаята си. Няма прозорци, през които да нахлува светлина, и аз внимателно си проправям път надолу по богато украсения с хартиени тапети коридор, покрай светлината от стенните свещници, която трепти по стените. Милторп Менър е собственост на моето семейство вече много поколения, ала не ми е толкова близък като Бърчуд, дома ми в Ню Йорк, където съм родена и където израснах. Но пък тук не витаят призраците от миналото. В този дом не ми се явява образът на братчето ми Хенри такъв, какъвто го знам преди смъртта му. Не се питам дали ще чуя шепота на моята сестра близначка Алис откъм Тъмната стая, докато прави ужасяващи, забранени неща. Няма да я виждам как дебне из коридорите по всяко време на деня и нощта.

Във всеки случай не от плът и кръв.

Да поискам съвет от Соня и Луиса коя рокля да облека за бала с маски довечера, бе идея на леля Върджиния. Знам, че леля ми иска да ми помогне, но това е и изпитание за промененото естество на моето приятелство с двете момичета, в чието присъствие сега доста се притеснявам. Най-вече в присъствието на Соня. Макар че двете с Луиса се бяха върнали от Алтус преди няколко седмици, напрежението от първите дни след завръщането им не бе изчезнало. Всъщност с всеки изминал ден то сякаш се повишаваше. Опитах се да простя на Соня за предателството й в гората по пътя за Алтус. Все още се мъча да й простя. Ала колчем зърна студенината в сините й очи, спомените нахлуват в съзнанието ми.

Спомням си как се събудих, а Соня бе надвесила милото си лице над мен и притискаше с топлите си ръце омразния медальон към нежната кожа от вътрешната страна на китката ми. Спомням си как гласът й, тъй познат от месеците, през които споделяхме всичките си тайни, трескаво шепнеше словата на Душите, желаещи да ме използват като Порта, през която да влезе Самаил.

Спомням си всичко и усещам как сърцето ми става твърдо като камък.

Балът с маски, организиран от Дружеството, е сред най-значимите събития през годината. Двете с Луиса го очакваме от самото им завръщане от Алтус, но докато двете бързо решиха какво да облекат, аз все не мога да избера.

С маската, отдавна изработена и одобрена, нещата бяха лесни. Моментално си представих как ще изглеждам с нея, въпреки че през живота си не съм ходила на маскарад и никога не съм проявявала творческо въображение по отношение на модното облекло. Независимо от всичко маската ми се удаде с лекота, сякаш я бях виждала на някоя витрина. Така че побързах да я поръчам на шивачката, като й я описах най-подробно и наблюдавах как тя я скицира върху тънкия пергамент, докато накрая рисунката й прие вида на маската от моето въображение.

Но докато идеята ми за маска узря бързо и лесно, аз проявих нерешителност и се отказах от възможността да си ушия нова рокля за случая. Вместо това подбрах две от по-старите, окачени в гардероба ми. Както предложи леля Върджиния, ще помоля Соня и Луиса да ми помогнат в избора, но докато преди това бе желан ритуал между приятелки, сега се ужасявам от него. Налага се да погледна Соня в очите.

И ще трябва да лъжа, да лъжа, да лъжа до безкрай.

Изправям се пред вратата на Луисината стая и вдигам ръка да похлопам, ала щом чувам гласовете отвътре, се разколебавам. Разпознавам Сониния глас и я чувам да споменава името ми. Навеждам се напред и дори не крия, че се каня да подслушвам.

— Няма какво повече да направя. Извинявах й се милион пъти. Понесох без оплакване ритуала на Сестрите в Алтус. Но каквото и да сторя, Лия няма да ми прости. Започвам да мисля, че никога няма да го стори — казва Соня.

Шумоленето от плат е последвано от шума от отварянето на гардероба, а после чувам и отговора на Луиса:

— Глупости. Защо не опиташ да прекараш известно време насаме с нея? Покани я на езда в Уитни Гроув.

— Канила съм я неведнъж, но тя винаги намира някакво извинение. Не сме яздили отпреди да пристигнеш от Ню Йорк. Преди Алтус. Преди… всичко.

Не мога да разбера дали Соня е сърдита, или пък тъжна и за миг чувствам вина, когато си спомням колко пъти ме е викала в Уитни Гроув. Отказвах й дори когато отивах сама да се упражнявам с лъка.

— Просто й дай време, това е. — Луиса е делова. — Тежко й е с този медальон, като добавим и бремето от разчитането на последната страница на пророчеството.

Поглеждам към китката си, която се подава изпод слоевете коприна и дантели. Черното кадифе ми се присмива изпод ръкава на роклята ми. Соня е виновна, че трябва да нося медальона си сама. Нейна е грешката, задето трябва да се тревожа, че медальонът би могъл да си проправи път към знака на Йоргуманд, змията, която е налапала собствената си опашка с изписаното „Х“ по средата, върху другата ми китка.