Мишел Зинк - Огненият кръг

Няма значение колко извинения ще изрече Луиса пред Соня, това са истинските факти.

Неспособността ми да простя носи със себе си богата палитра от емоции като възмущение и отчаяние.

— Е, уморих се да търся по-добрата част на характера й. Ние сме партньорки в пророчеството. Всичките. Не само тя усеща тежестта му.

Негодуванието в Сониния глас подклажда гнева ми. Нима има право да се възмущава? Нима е толкова лесно да й простя?

Луиса въздиша толкова шумно, че я чувам дори в коридора.

— Да се опитаме да се насладим на Маскарада, какво ще кажеш? Хелене пристига след два дни. Тази вечер за последно ще се чувстваме приятелки като преди.

— Не аз съм проблемът — мърмори Соня от някой ъгъл на стаята.

По страните ми избиват червени петна и аз се мъча да запазя самообладание, преди отново да вдигна ръка, за да почукам на голямата дървена врата.

— Аз съм — извиквам, като се опитвам да прикрия треперенето в гласа си.

Вратата се отваря и в рамката й се изправя Луиса, от светлината на лампата и огъня зад нея тъмната й коса искри като бургундско вино.

— Ето те и теб!

Радостта й е пресилена и аз си представям как тя се опитва да отпъди и последната сянка от разговора, който току-що е провела със Соня. За миг ми хрумва, че и Луиса е част от Сониното предателство. Но си спомням колко вярна бе тя, представям си болката, която сигурно усеща, задето е между Соня и мен. Лошото ми настроение изчезва, ала аз с удивление откривам колко ми е трудно да се усмихна.

— Ето ме и мен. Донесох да огледате две рокли.

Луиса насочва поглед към обилната материя в ръцете ми.

— Вече разбирам защо не можеш да избереш. И двете са красиви! Влизай.

Тя отстъпва назад, за да вляза. Щом прекрачвам прага, срещам погледа на Соня.

— Добро утро, Лия.

— Добро утро.

Докато прекосявам стаята към резбованото махагоново легло по средата, аз се мъча да почувствам усмивката, с която я дарявам. Свенливостта на най-близката ми приятелка е нещо ново за мен, тъй като преди двете можехме да разговаряме за всичко и за нищо. Преди двете със Соня бяхме заедно в Лондон, а Луиса бе останала в Ню Йорк с леля Върджиния и Едмънд, нашия кочияш и доверен приятел. Като се сещам колко много дни прекарвахме със Соня в Уитни Гроув, където яздехме, разговаряхме за изпълненото ни с надежди бъдеще и се присмивахме на твърде безукорното поведение на момичетата от лондонското общество, аз се опитвам да си спомня колко я обичам.

— Нося роклите!

Мятам ги върху покривката на леглото и тя се приближава.

— Разкошни са!

Отстъпвам назад и критично оглеждам роклите. Едната е виненочервена — дързък избор за една млада дама, но другата е тъмнозелена и много ще отива на очите ми. Не е възможно да не мисля за Димитри, щом си се представя облечена в една от тях. Сякаш прочела мислите ми, Луиса казва:

— Която и от двете да избереш, Димитри няма да може да откъсне очи от теб, Лия.

Настроението ми леко се повишава, щом си представя очите му — тъмни и изпълнени с копнеж.

— Е, да, предполагам, че точно това е целта.

Соня се навежда да докосне плата и през следващите трийсет минути ние говорим само за рокли и маски, докато накрая аз решавам в полза на тъмночервената коприна. През тези трийсет минути ние се преструваме, че нищо не се е променило и че действието на пророчеството не е застанало помежду ни. Преструваме се, защото, ако изречем на глас онова, което е известно на всички ни — че вече нищо няма да е както преди, — ще стане още по-лошо.

Седя пред тоалетната масичка в моята стая само по комбинезон и чорапи и се готвя за Маскарада.

Отказът ми да използвам корсети и камериерки след завръщането ми от Алтус преди близо три месеца не мина без скандали в къщата. Нямах намерение да избягна уловките на съвременната мода. Известно време позволявах на камериерката да ми помага в обличането за официални случаи, както бе прието за млада дама с потекло като моето. Стоях, мълчалива и сърдита, докато ме стягаха и увиваха в корсета, докато напъхваха краката ми в натруфените обувки, които ме убиваха тъй силно, че с мъка преодолявах желанието си дати запратя в другия край на стаята.

Но нямаше смисъл. Можех само да мечтая за коприната на Алтус, която усещах като полъх върху кожата си, и за лукса да ходя боса или най-много със сандали.

Най-после, след една особено дълга нощ на общуване със спиритистите Друиди и с екстрасенсите от Дружеството, аз се върнах у дома в Милторп Менър и обявих решението си отсега насетне сама да се обличам, без ничия помощ. Възраженията бяха символични. Всички бяха забелязали промените в мен. Постъпките ми бяха престанали да удивляват персонала и той се примири с факта, че господарката им е ексцентрична.