Мишел Зинк - Огненият кръг

— Пленителна си.

— Ах, господине, колко любезно от ваша страна!

Вдигам брадичка, за да надникна в очите му, и престорено свенливо пърхам с мигли. Но след миг се предавам и се смея.

— Откъде си сигурен, че съм аз?

— И аз мога да ти задам същия въпрос — ухилва ми се той. — Дали пък не се заплесваш по всеки, който носи украсена със скъпоценни камъни и пера маска?

— Никога — ставам сериозна аз. — Имам очи само за теб.

Погледът на Димитри помръква. В израза му разпознавам желание, породено от часовете, които след завръщането ни от Алтус прекарвахме, потънали в обятията си — той в моите, аз в неговите.

— Ела — протяга ръка той. — Да танцуваме. Няма да е същото като на Алтус, но ако затворим очи, може и да се получи.

Той ме дърпа през тълпата, като си проправя път със самото си присъствие. Приближаваме се до дансинга и край нас шеметно прелетява Соня в прегръдките на Байрън. Тя е щастлива, но в момента аз ни най-малко не й завиждам.

— Добър вечер, госпожице Милторп. Чух, че може би се нуждаете от експертна помощ.

Въпреки че гласът, дошъл иззад гърба ми, не е висок, той тутакси приковава вниманието ми. Направлявана от ръката на Димитри, аз спирам и се обръщам към мъжа, застанал сред тълпата гуляйджии. Бялата му коса и бръчките по кожата на ръцете му говорят, че е на възраст. Маската му е в черно и зелено и е обградена с паунови пера, но мастиленосинята му одежда го издава, тъй като тя е любимата му дреха, която носи дори в по-тесен кръг в Дружеството.

— Артър! — Усмихвам се, щом разпознавам пред себе си възстария Друид. — Как ме позна?

— А, госпожице! Чувствителността ми не е каквато беше, но все още съм Друид, от главата до петите. Дори екстравагантният костюм не може да скрие самоличността ви.

— Колко сте мъдър! — Обръщам се към Димитри аз и се опитвам да надвикам тълпата, без да крещя. — Мисля, че познаваш господин Фробишър от Дружеството?

Димитри кима с глава и протяга ръка.

— Срещали сме се няколко пъти. Артър много ми помага, откакто наех стая тук.

Артър стиска ръката на Димитри и в очите му блести възхищение. Говори тихо, като се навежда, за да го чуем.

— За мен е чест да окажа гостоприемство на Братството.

Церемонията по запознанството приключва и аз си спомням думите на Артър.

— Споменахте нещо за експертна помощ?

Той кима, издърпва нещо от джоба си и ми го подава.

— В кулоарите се носи слух, че издирваш информация. Ето адреса на някои мои познати. Може да ти помогнат.

Протягам ръка и усещам напуканата повърхност на сгънатия пергаментов лист, който той поставя в ръката ми.

— Артър, кой ти каза, че имаме нужда от информация? — Очите на Димитри помръкват. — Нашите проучвания трябваше да се пазят в най-строга тайна.

Артър кима, отново се навежда и хваща Димитри за рамото, за да му вдъхне спокойствие и сигурност.

— Не бива да се тревожиш, Братко. В нашите среди слуховете се разпространяват бавно и предпазливо. — Той се изправя и посочва към парчето пергамент в ръката ми. — Разчитайте на тях. Ще ви чакат.

Той се обръща и без да промълви нито дума повече, изчезва в тълпата. Иска ми се веднага да разгъна листчето, да видя кой може да пази отговорите, които търся, ала ще е невъзможно да разчета адреса и името, докато ме блъскат от всички страни. Димитри ме наблюдава как сгъвам листа още два пъти, как отварям нанизаната си на ширит чантичка, която виси на китката ми. Намествам сгънатия лист в копринената подплата и дърпам краищата на ширита, за да я затворя.

Присъствието на листа в чантичката ми слага край на безгрижието, което чувствах само преди секунди. То ми напомня, че имам още много работа. Че нито един Маскарад, нито един бал или тъмноок мъж не могат да ме освободят от задълженията на пророчеството. Че това е работа, която само аз мога да свърша.

Сякаш почувствал напрежението ми, Димитри отново взема ръката ми в своята.

— Утре ще имаш достатъчно време за това. — Той задържа погледа си върху моя. — Ела. Нека танцуваме.

Оставям го да ме води към центъра на огромната зала и той, без да се двоуми, ме дръпва на дансинга. Няма място за притеснения, щом се завъртаме сред ярките цветове на тоалетите, пауновите пера и скъпоценностите по маските, летящи размазани край нас. Здравата ръка на Димитри е обгърнала кръста ми и аз се оставям да ме води, накъдето поиска, облекчена, че някой друг поема отговорността, макар и само за танца.

Музиката преминава в кресчендо, а после се превръща в съвсем различно нещо. Този път аз дърпам Димитри за ръцете и го извеждам извън очертанията на дансинга.