Мишел Зинк - Огненият кръг

Говоря близо до ухото му:

— Да си вземем нещо за пиене, искаш ли?

Той кима и се усмихва.

— Изцедих ли всичката вода от теб, Стопанке моя?

Повдигам вежди в почуда.

— И така може да се каже.

Той отмята глава назад и се смее. Смехът му ехти и заглушава и музиката, и разговорите в залата.

Проправяме си път към щанда с напитките, когато едно лице привлича погледа ми. Скулесто, женствено, с толкова зелени очи, че съзирам блясъка им от другия край на помещението. Не би трябвало да мога да разпозная някого. Не и от такова разстояние. Не и жена, скрила почти цялото си лице под маска, обсипана с блестящо злато и тъмночервени скъпоценности. И въпреки всичко аз съм повече от сигурна, че я разпознавам, и тръгвам към нея, без да кажа и дума на Димитри.

— Лия? Къде… — Чувам гласа му след себе си, ала краката ми се движат сами и аз виждам единствено жената, застанала по странно познат начин само на няколко метра от мен.

Хващам я за ръката, без да ми хрумне дори, че бих могла и да греша.

Тя не се учудва. Всъщност не си прави труда да сведе поглед към дланта ми, обхванала тънката й ръка над лакътя. Не. Бавно се обръща към мен, сякаш фактът, че съм я открила, изобщо не я изненадва.

Знам го още преди да се е обърнала изцяло към мен. Виждам го в гордите очертания на брадичката й. В предизвикателния блясък в очите й.

— Алис — произнасям името й като дихание.

Това не е въпрос. Виждала съм я в Отвъдните светове, както и в моя собствен свят. Виждала съм нейния призрак по времето, когато силата й нарасна достатъчно, за да й позволи да преминава от един свят в друг. Като дете спях до нея и чувах тихото й дишане през нощта. Дори скрита зад маската, аз съм убедена, че това е Алис.

Усмивката й е мудна и в нея няма изненада. Сестра ми неизменно се наслаждава на онази изтънчена власт, която притежава поради факта, че е информирана преди другите. Но сега има и още нещо. Нещо сдържано, неопределено.

— Добър вечер, Лия. Фантастично е да те видя тук.

В очите й проблясва нещо — мрачно и тайно, — което ме плаши много повече от факта, че тя, заедно със своята огромна сила, сега се намира в Лондон.

Поклащам глава, все още не отърсила се напълно от изненадата да срещна сестра си за първи път, откакто заминах от Ню Йорк.

— Какво правиш тук? Имам предвид… аз… Защо си дошла?

Има и други неща, които трябва да й кажа. За които с крясък ще изисквам отговори от нея. Ала балът и изумлението ми съвместно ме карат да се държа вежливо, макар че писъкът всеки миг може да се изтръгне от гърлото ми и да прониже пространството в залата.

— Дошла съм на пазар. Да се приготвя.

Казва го така, сякаш целта й е очевидна и аз тутакси започвам да се чувствам като паднала в Отвъдното, на място, което прилича на моя свят, ала всъщност е неговият изкривен и сгрешен вариант.

— Да се приготвиш ли? За какво?

Чувствам се като селския идиот. Очевидно Алис си играе с мен, но въпреки всичко нямам сили да се махна. Тя ме е хванала и здраво ме стиска, както е било винаги.

Дори тук. Дори в момента.

Тя се усмихва и за миг ми се струва, че е искрена.

— За сватбата, разбира се.

Преглъщам предчувствието, което засяда като камък в гърлото ми, когато тя се обръща към кавалера до нея. Толкова съм се вторачила в нейната особа, че не съм забелязала маскирания й придружител.

Сега вече го виждам. Виждам го и всичко вътре в мен се преобръща на мига.

Той вдига ръка да свали маската си. Това продължава твърде дълго, лицето и косата му се откриват сантиметър по сантиметър и аз вече не се съмнявам в догадките си.

— Лия? Нима наистина си ти?

Удивлението, изписано на лицето му, е истинско, а погледът му търси моя за отговори, които не мога да му дам.

— Нали си спомняш Джеймс Дъглас? — пита Алис и го хваща за ръката, за да удостовери, че той е нейна собственост. — През пролетта ще се женим.

В същия миг залата лудо се разклаща, лицата на танцуващите гости се разкривяват и се превръщат в нещо странно и страшно.

Аз не съм от жените, които припадат лесно. Изминах много пътища — и ужасяващи, и пълни с опасности. Защитавах живота си, както и живота на обичаните от мен същества. Пожертвах всичко в името на пророчеството и световните съдбини.

Ала това тук ме кара да преклоня глава.

Не забелязах пристигането на Димитри, ала той е тук, докосвам го, когато несъзнателно протягам ръка, за да се уловя за нещо, което да ме задържи на крака.

— О! — възкликва Алис. — Това ли е любимият ти?