Мишел Зинк - Огненият кръг

Поглеждам надолу към дланите си, към омразния знак на едната ми китка и медальона на другата.

— Може би.

Седим мълчаливо и след миг леля Върджиния отново проговаря:

— Какво ще правим с Алис? Не мислите ли, че е дошла, защото сме на път да съберем и четирите ключа?

— Дори да го знаеше, това е твърде дребно нещо, за да я накара да бие целия този път до Лондон. Фактът, че разполагаме с почти всички ключове, едва ли би разтревожил Алис. Може да минат години, преди да открием последния, да не говорим за Камъка.

— И за Обреда — добавя леля Върджиния, като има предвид ритуалната церемония, която трябва да сложи край на пророчеството в Ейвбъри, обред, за който, изглежда, никой не е чувал. — Утре ще пием чай с Елспет в Дружеството, където ще прегледаме някои стари книги за магьосници. Може би в тях ще открия нещо за Обреда.

— Надявам се — казвам и се изправям, за да си тръгна, защото внезапно се чувствам изтощена и напълно смазана при мисълта за задачите, които ме чакат. — Артър Фробишър ми даде адреса на човек, който може да знае нещо за местонахождението на Камъка. Двамата с Димитри ще видим какво ни чака там и дано заедно с адреса Артър да ни е дал и име. Бих искала да знам предварително с кого ще се срещна.

— Е, и да не знаеш, когато се срещнеш с тези хора, аз ще съм до теб — заявява Едмънд. — Не мога да позволя да се мъкнеш с непознати без закрила, особено сега.

Не му напомням, че победих Пазителя в Шартр. Вместо това му се усмихвам в знак на благодарност, пожелавам им лека нощ и се отправям към вратата.

— Лия? — спира ме гласът на леля Върджиния, преди да изляза в коридора.

— Да?

— Какво ще правиш ти с Алис? Тя несъмнено очаква някакво действие от твоя страна.

Преди да й дам отговор, обмислям възможностите.

— Нека помисля още малко — твърдо изричам накрая аз. — Няма да позволя на Алис да ме тласне към решение, което не съм готова да взема.

Леля Върджиния кима.

— Може би утре и двете ще решим нещо.

— Може би.

Излизам от стаята и затварям вратата, без да изричам на глас мисълта, която ми хрумва. „Трябва. Ние трябва да решим нещо още сега. Каквото и да ни струва.“

4.

На следващата утрин дъхът ми замръзва на студения лондонски въздух и тъкмо се каня да затворя вратата, когато зад себе си чувам гласа на Луиса:

— Накъде в този ранен час?

Тя е застанала на най-долното стъпало на голямото стълбище, на фона на мастиленосинята й рокля нейните пухкави устни изглеждат още по-алени от друг път. Опитвам се да отмина без внимание нотката на укор, скрита в гласа й.

— Трябва да свършим нещо с Димитри — усмихвам й се аз с леко чувство за вина. — Набързо. Ще се върна навреме за чая с теб и Соня и тогава ще поговорим за утрешното посрещане на Хелене.

— Работата ви свързана ли е с пророчеството?

Внезапно възмущението й става очевидно и аз губя самообладание.

— Има ли някакво значение, Луиса? Ако се отнася за теб и Соня, по-късно ще ви го кажа.

Знам колко дълбоко се засяга от думите ми, знам колко много ще ме нарани това още в мига, в който го изричам.

От гърлото й се изтръгва горчив звук, който няма нищо общо с обичайния й безгрижен смях.

— Дали има значение ли? Не мога да повярвам, че го казваш, Лия. Има значение, защото преди споделяхме всичко, свързано с пророчеството. Преди ти признаваше, че пророчеството е бреме за всички ни, и търсеше начин да облекчиш и нас, и себе си.

Думите й пробиват доспехите, с които съм бронирала сърцето си. Колкото и да искам да ги отрека, аз знам, че са самата истина.

— Лия? Какво е станало? — вика Димитри откъм каретата.

Обръщам се към него с благодарност за няколкото секунди, които ми дава, преди да отговоря на Луисините обвинения.

Вдигам ръка, като му правя знак да почака.

Обръщам се към Луиса и й казвам само:

— Извинявай. Опитвам се да простя на Соня и отново да бъдем приятелки като преди. Това не… — Хвърлям поглед надолу към ботите си и се мъча да намеря подходящите думи. — Това не е толкова лесно.

Тя слиза от стълбището и тръгва към мен. Очаквам да се държи мило. Да ме прегърне приятелски както винаги.

Ала търпението й е изчерпано.

— Аз не съм Соня. Не съм те предала. Нямам нужда от прошката ти. — Гласът й е леден като вятъра, който идва от лондонските улици и брули Милторп Менър. — Но ако не внимаваш, ще се наложи ти да ме молиш за прошка.

Тя се обръща и тръгва към салона, като ме оставя сама в мразовитата утрин. Думите й падат като камък в душата ми и въпреки студа страните ми пламват от срам.