Мишел Зинк - Огненият кръг

— Не сме на хубаво място. Но това — и кима с глава към сивата каменна постройка пред нас — е адресът, изписан на бележката, дадена ви от господин Фробишър.

Вглеждайки се в сградата, аз мога да се закълна, че е малко килната надясно. Но дори да е така, след всичко, което ми се бе случило, една стара сграда и съмнителна компания трудно биха накарали сърцето ми да се свие от страх.

— Ами добре. Предполагам, че тъкмо тук трябва да дойдем.

Хващам се за Димитри и тръгваме след Едмънд по мръсната улица, изкачваме се по паянтовите стълби към дървена врата, боядисана в изненадващо хладен нюанс на червеното. По нея няма и драскотина, никакъв белег, че някой влиза и излиза, тя е пълна противоположност на запуснатите сгради наоколо.

Въпреки безупречния вид на вратата Едмънд е недоволен.

— Господин Фробишър не биваше да изпраща почтена млада жена на такова място само с едно име, записано на листче — мърмори той и вдига ръка, за да почука на вратата с кокалчетата на пръстите си.

Никой не реагира на почукването му и той отново вдига ръка, когато от вътрешността на къщата долавяме стъпки да се приближават към входа. Шумът сега е по-силен и аз хвърлям неспокоен поглед към Димитри. Вратата внезапно се отваря и пред нас се появява елегантна дама, облечена като за чай. Тя ни оглежда с усмивка, ала не казва и дума.

Само след миг я разпознавам. Усмивката й се отразява в моята.

— Мадам Берие? Наистина ли сте вие?

Тя ми се усмихва вече по-широко.

— Но разбира се. Някого другиго ли очаквахте да видите?

Мадам Берие отстъпва назад и ни пропуска вътре, а очите й проблясват, сякаш тайно върши някаква пакост.

— Влезте. Господата на улицата няма да ви сторят нищо лошо, но все пак е по-добре да сме сами, нали така?

— Да, да, разбира се. — Продължавам да съм объркана от факта, че мадам Берие е дошла от Ню Йорк чак в Лондон и в момента стои пред мен.

Влизаме в къщата, а тя затваря и заключва вратата след нас. Едмънд е изгубил и ума, и дума и не казва нищо, а аз се питам дали си спомня мадам Берие от времето, когато се срещнахме с нея за първи път и когато тя разкри самоличността ми като Ангела на Портата. Мадам Берие се обръща отново към нас и кима с подобаващо уважение към Димитри.

— Кой ли може да е този човек? Хм?

— О, извинете, мадам Берие, това е Димитри Марков. Димитри, представям ти мадам Берие. Тя много ми помогна да определя точната си роля в пророчеството.

Отново се обръщам към мадам Берие.

— А оттогава насам Димитри ми помага непрекъснато.

Тя се усмихва многозначително.

— Сигурна съм в това, скъпа.

Лицето ми пламва при този намек, но нямам време за остроумен отговор, защото мадам Берие се обръща и тръгва по главния коридор към задната част на къщата.

— Елате. Чаят сигурно вече е готов.

Нейният глас, тайнствената смесица от френски акцент и още нещо, което все още не мога да определя, постепенно отслабва, когато тя се отдалечава от нас.

Едмънд, Димитри и аз бързаме да я настигнем и аз се надявам, заради мадам Берие, останалата част от къщата да е по-подредена от коридора. Той е мрачен, стените са облепени с лющещи се тапети и единствената светлина идва от стаите в съседство.

Но няма нужда да се тревожа. Мадам Берие се обръща и влиза в един салон вдясно и на мен ми се струва, че внезапно попадам във вълшебна приказка. Стаята е осветена от няколко лампи, нанизани на гирлянда, както и от огъня в камината. Мебелите са доста поизносени, но очевидно мадам Берие се чувства много удобно тук.

— Господи, чаят ухае прекрасно! — Тя се отправя към малката масичка пред канапето, върху която са подредени чаши и чинийки. — Колко мило, че вече е готов!

Коментарът й ме заварва неподготвена и по смущението, изписано по лицата на Едмънд и Димитри, ми става ясно, че не само аз съм неподготвена. Докато мадам Берие се настанява на дивана, ние се споглеждаме. Тя се кани да налее чая от чайника върху сребърната табла в чашите, сякаш няма нищо странно в това, да благодариш на някого, който не присъства тук.

Ала щом се взирам малко по-внимателно в сенките, изпълнили ъглите около нас, разбирам, че всъщност не само ние сме в стаята. В единия ъгъл до полицата с книги, чиито рафтове са се прегънали под тежестта на многобройните томове и неразпознаваемите предмети с най-разнообразна форма и големина, съзирам леко прегърбен силует. Едмънд и Димитри поглеждат в същата посока и застиват, когато виждат, че в гостната има още някой. Мадам Берие обръща глава към фигурата.