Мишел Зинк - Огненият кръг

Сепнати от неочакваното отсъствие на характерния за чукането шум, ние се оглеждаме, като поглъщаме с поглед сънената градина и оголените есенни дървета. Казвам си, че сигурно е красива през лятото, но сега е пуста и малко страшна.

Вратата издава съвсем тихо поскърцване на дъски и аз осъзнавам, че зад нея има някой. Мисля си, че единствено аз съм го разбрала, но това трае само докато господин Уигън заговаря срещу дървената врата, при това на доста висок глас.

— Виктор? Аз съм, Алистър. Алистър Уигън. Прекосих морета и океани и сега съм пред вратата ти, стари ми приятелю. Отваряй веднага.

Чудя се на тона, с който той говори, сякаш иска да прилъже своенравно дете. Ала и това не помага. Вратата остава залостена.

— Това съм аз, Виктор, и още двамина.

Той оглежда групата ни и продължава:

— И още неколцина, които биха искали да се запознаят с теб, тъй като е изключително важно.

Дървената врата изскърцва още веднъж, ала остава все тъй затворена.

Едмънд и Димитри се споглеждат и сякаш мълчешком си казват нещо.

Господин Уигън въздъхва и се обръща към мен:

— Виждате ли, той малко се притеснява. Не обича да излиза навън, нито дори да отваря вратата — после се навежда по-близо до ухото ми. — Страхува се.

— Не се страхувам!

Аз подскачам, изненадана от звука на гласа зад вратата.

— Просто не те очаквах.

Мадам Берие свива устни и поглежда към господин Уигън.

— Алистър, скъпи мой, може би аз трябва да опитам. Жената може да твори чудеса.

Докато господин Уигън мисли върху предложението й, гласът се обажда от другата страна на вратата:

— Жена ли? Искаш да кажеш, че с теб има и жена, така ли, Алистър? Истинска дама? — В гласа му се чете недоверие, сякаш господин Уигън е казал, че е довел рядко срещано животно.

Господин Уигън се навежда към вратата.

— Дори още по-хубаво — съобщава той. — Жените са две.

— Вижте какво — захваща Едмънд. — Не е прилично да използвате дамите като…

Ала тъй и не довършва, защото вратата широко се отваря и внезапно ние се вторачваме в примигващите очи на дребничък, крехък мъж.

— Ако ми бяхте казали, че в компанията ви има и жени, нямаше да съм толкова груб.

— Ако беше пооткрехнал вратата, задачата ми щеше да е малко по-лесна — недоволства господин Уигън.

Човекът, когото нарекоха Виктор, отминава забележката му без внимание, леко се покланя на мадам Берие, после на мен.

— Приемете извиненията ми, уважаеми дами. Бихте ли се присъединили към мен за чая, моля? Щом Алистър ви е довел до вратата ми, значи се касае за наистина неотложен въпрос.

— Моля да ми простите. Повечето от слугите ми ги няма, но аз все още мога да стъкмя един чай.

Наблюдавам как Виктор налива чая. Той е слаб, има руса коса и необичайно нежни маниери. Подава на всеки от нас по една изящна порцеланова чашка за чай, а докато обслужва мъжете, ние оглеждаме богатата му подредена библиотека.

Той посочва към подноса.

— Ако обичате, вземайте, подкрепете се. Спомням си за пътуването от Лондон до тук — дълго, уморително и ако трябва да бъда напълно честен, доста скучно!

Прямотата му ми харесва и аз се смея. Това ме успокоява и осъзнавам, че не мога да си спомня откога не съм се смяла в чужда компания, освен с Димитри. Пресягам се към подноса и си вземам малка бисквитка.

— Благодаря ви за чая — усмихвам му се аз и си мисля колко отдавна не съм харесвала човек така, спонтанно.

Той маха с ръка.

— За мен е удоволствие, млада госпожо. Това е най-малкото, което мога да сторя след ужасното си поведение на вратата. Извинете ме.

Преглъщам сладкиша, който предъвквах.

— Не обичате ли компаниите?

Виктор въздиша и тъжно се усмихва.

— Напротив, обичам ги, дори много.

— Тогава защо не отворихте вратата? — Гласът на Димитри е удивително благ.

— Е, доста е сложно. Виждате ли, имам неприятности с… Не мога… — Той си поема дълбоко дъх и захваща отначало. — Трудно е…

— Изглежда, се боите.

Забележката на Едмънд е простодушна и в нея няма злонамереност.

Виктор кима:

— Изглежда, е така.

— Боите се, но от какво, ако не е тайна? — Не искам да нахалствам, но пък никога досега не съм виждала човек, който се страхува да излезе от дома си.

Той свива рамене.

— От болести, престъпници, пътнотранспортни произшествия, подплашени коне. Май от всичко.

— Но как се снабдявате с нужните ви неща? — пита мадам Берие и оглежда пищната обстановка в стаята.

Той обръща длани към небето, сякаш всичко, което му е необходимо, пада от тавана на библиотеката.