Мишел Зинк - Огненият кръг

— Постарайте се да следвате точно правописа. Понякога си спомням думите така, както съм ги видял написани първия път — вдига рамене той. — И ако липсва буква или две, не мога да направя връзката.

Кимам. Никога не ще забравя и думичка от пророчеството. Превърнало се е в част от самата мен.

Виктор вдига капачето на мастилницата и я поставя на писалището. Потапям перото в синьото мастило, навеждам се над бюрото и изписвам думите, които бях видяла на последната страница на „Книга на хаоса“. Думите, които разкриват скривалището на Камъка.

Слиаб на Каили.

Изправям гръб и подавам перодръжката на Виктор.

— Заповядайте.

Той протяга ръка покрай мен, вдига листа от бюрото и се навежда, за да го поднесе по-близо до светлината. Устните му се движат, когато произнася странните думи.

— Нямаше ли още нещо? Нещо около думите, което да ми помогне да ги разбера? — пита той.

Хапя устни, за да си спомня.

— Пишеше: „пуснат от храма, Слиаб на Каили, Портал към Отвъдните светове“.

Изричам само думите, необходими за намирането на отговора, който търсим. Станало ми е навик да пазя пророчеството от очите и ушите на другите хора. А също така да пазя другите хора от въздействието на пророчеството.

Виктор свъсва вежди, устните му продължават да се движат в мълчалива молитва към думите, които никой не разбира. Внезапно връща листа отново на бюрото и отива до един рафт с книги, който се извисява над главите ни и стига до самия таван. Забелязвам целеустремеността върху лицето му, усещам как в душата ми покълва надежда и го следвам, без да ме е молил за това.

Той хваща дървената стълба и я плъзга до съседния рафт. Поглеждам нагоре да видя докъде ще стигне и забелязвам, че е свързана с релса, която обикаля цялата стая и осигурява достъп на стълбата до всеки рафт в библиотеката. Аз, разбира се, и преди съм виждала такива приспособления, но не и в частна библиотека. Шашната съм.

— Знаете ли какво означава това? — ехти гласът на Димитри от отсрещния край на помещението, но аз никак не се учудвам, че Виктор не му отговаря.

Разпознавам целенасочената съсредоточеност в изражението на лицето му.

Внезапно той застопорява стълбата и започва да се катери по нея. Питам се дали множеството страхове, които изпитва, няма да му попречат да стигне до търсената от него книга, ала той не проявява вълнение, когато с лекота преодолява стъпенките една по една.

Когато приближава върха на стълбата, той най-после спира и протяга ръка към най-близкия рафт и пръстите му милват всяко томче по пътя си. Накрая те преустановяват странния си танц и докосват една книга, която не виждам да се различава с нещо от останалите. Ала той сякаш я разпознава сред другите, притиска я до гърдите си с ръка, докато слиза по стълбата. Стъпва на пода и дъхът сякаш не му достига.

— Така! — Той стои малко по-изправен от преди. — Да видим. Ако правилно си спомням, отговорът ще е тук.

Но не е. Чакаме, докато Виктор прелиства книгата, отначало бързешком, а после по-бавно и търпеливо, сякаш отбелязва всяка дума, ала все не успява да открие онова, което търси. След като повтаря търсенето и в други книги, някъде отдалеч в къщата се чува звън на часовник и ние с недоволство решаваме да си тръгнем към Лондон, без ни най-малко да сме се приближили до отговора на въпроса си.

Лицето на Виктор е сбръчкано от притеснение, когато се сбогуваме с него. Очевидно, що се отнася до изследователската работа, той не е свикнал да претърпява неуспех, така че обещава да продължи да търси и веднага щом попадне на въпросния израз, да ни се обади.

На връщане мълчим, слънцето виси ниско над земята зад облаците, покрили околността. Дори господин Уигън не е вече тъй въодушевен и когато го оставяме заедно с мадам Берие пред неугледната тухлена сграда, където само преди няколко часа бяхме пристигнали с Димитри, чувствам облекчение.

— Съжалявам, Лия — казва Димитри, щом каретата започва да подскача по улиците на Лондон към Милторп Менър. — Знам, че хранеше надежда да получиш отговор чрез познатите на Артър, още повече когато разбра, че това са господин Уигън и мадам Берие.

Въздъхвам.

— Ще ми мине. — Думите ми не звучат убедително и аз поглеждам Димитри в очите. — Всичко ще мине, нали?

Ненавиждам се, задето давам гласност на опасенията си, че няма да се оправим. Че никога не ще намерим отговорите, които търсим. Че накрая Душите и Алис ще властват над света в пълна тъмнина.