Мишел Зинк - Огненият кръг

— Прислугата се грижи да не оставам без храна и дърва за камината. Шивачът идва у дома и се грижи за облеклото ми. Мисля, че разполагам с всичко необходимо.

Ала тонът му не е на човек, комуто нищо не липсва.

Мадам Берие връща чашката си върху чинийката.

— Освен с компания — любезно допълва тя.

Той й се усмихва с благодарност.

— Освен с компания.

Мадам Берие хваща господин Уигън за ръката.

— В такъв случай често ще ви посещаваме — ако, разбира се, не ни приемате като натрапници.

Виктор кима, а в очите му сияе истинско удоволствие.

— Няма такова нещо. — После се навежда към нея: — Но се надявам, че ще проявите търпение няколко минути, докато отворя вратата.

Тя се смее, отметнала глава назад, и аз виждам каква е била на младини. Красива и буйна. Мисля си, че и тогава бихме се сближили.

— Разбира се — казва тя.

— Така. — Виктор поставя чашката си върху чинийката. — Посещението ви ми донесе огромна радост, а и вие бяхте изключително любезни да простите особеното ми поведение. Какво мога да направя аз за вас?

— Младите се мъчат да разгадаят гатанка — започва господин Уигън. — Това има значение, а тъй като самият аз не знам нито една подробност по тези въпроси, не бих могъл да открия каквото и да е в книгите си.

— Каква е тя по-точно? Карта? Дата? Малко известна реликва? Разполагам с много време.

Той се смее, протяга ръка и ни посочва видимо безкрайните рафтове с книги, обточили стените.

— Прекарвам дълги часове тук, чета книга след книга. Имам добри познания по много въпроси, но най-много по алтернативна история.

В стаята прозвучава гласът на Едмънд.

— „Алтернативна история“ ли?

Димитри се обръща към него:

— Струва ми се, че Виктор има предвид противоречивите обяснения на историческите събития, свързани с религията… Събития от такова естество.

Виктор кима.

— Точно така.

— В такъв случай тъкмо вие сте човекът, който ще ни помогне.

Оглеждам малобройната ни група и се чудя как съдбата е събрала на едно място такава странна смесица от хора, при такива невероятни обстоятелства.

— Опитваме се да разгадаем значението на два израза: „Нос Галон-Маи“ и „Слиаб на Каили“ — поклащам глава аз. — Дори не съм сигурна дали ги произнасям правилно. Виждала съм ги само в писмен вид. Но мисля, че сигурно са географски имена.

Виктор авторитетно кима.

— „Нос Галон-Маи“ е старото наименование на Белтан, в това поне съм сигурен.

Поглеждам към Димитри и се усмихвам. За да затворим Портата, трябва да се съберем при Ейвбъри в навечерието на първи май заедно с Алис, ключовете и Камъка. Напълно логично, като се има предвид, че всички ключове са родени в полунощ на Самхейн — празник, чието значение е обратно на значението на Белтан.

Пророчеството започва със Самхейн. И ще завърши с Белтан.

Фактът, че трябва много скоро да открием един от отговорите на пророчеството, ме кара да горя от надежди, ала миг по-късно, щом Виктор заговаря, очакванията да получа бърз отговор на висящия въпрос се отлагат:

— Другият израз — „Слиаб на Каили“, така ли беше? Нищо не ми говори. — Виктор го произнася още няколко пъти, сякаш ако го каже бавно, ще успее да го разбере. — Казахте, че сте го видели в писмена форма?

Кимам.

— Бихте ли ми го написали? — моли ме той.

— Разбира се. Имате ли лист и писалка?

Виктор става.

— Елате.

Изправям се, за да тръгна с него, но не мога да не се подразня от факта, че Едмънд и Димитри също стават.

Устните на Виктор се изкривяват в усмивка.

— Боже, боже! Колко сте важна за тях! Никога ли не ви оставят сама?

Подбелвам очи.

— Само в специални случаи.

Виктор ме хваща за ръка и двамата заобикаляме масичката за чай.

— Господа — обръща се той към Димитри и Едмънд, — уверявам ви, че няма да отведа госпожица Милторп на края на света само за да й дам обикновени пособия за писане. Имам писалка в чекмеджето на писалището до прозореца, но ако толкова държите, можете и вие да дойдете.

И двамата поглеждат към бюрото, което се намира на не повече от два-три метра от масичката. Надявам се най-после да се почувстват поне толкова неудобно, колкото и аз. Сядат на местата си, а аз отивам с Виктор до писалището. Той дръпва шнура на една лампа и струя мека светлина се разлива от леко оцветения стъклен абажур. После отваря плиткото чекмедже на бюрото и аз зървам идеалния ред, който цари вътре, подредените в спретната редица пера, няколкото мастилници и пачката листове за писане. Той взема лист, поставя го върху бюрото и ми подава едно от перата за писане.