Мишел Зинк - Огненият кръг

— Остави тези мухлясали книги и ела при нас, моля те! Сигурна съм, че госпожица Милторп е дошла да се срещне именно с теб, въпреки че и аз съм възхитена от нейната компания.

Фигурата кима с глава и се обръща.

— Ах! Извинете грубостта ми.

Мисля, че едва ли е възможно Едмънд и Димитри да се вкаменят още повече, но щом фигурата излиза на светло, усещам почти физически как се напрягат, за да ме защитят от евентуална беда. Прехапвам си езика, за да не заявя, че в Шартр се защитих сама и че няма нужда да искам да ме спасяват всеки път, щом някой непознат влезе в стаята.

Явно фигурата принадлежи на мъж: той се размърдва и бавно тръгва към нас, а щом се приближава до една от масичките, над която виси лампа, лицето му се осветява.

— Ето ви и вас най-сетне! Измина доста време и извървях дълъг път, за да ви видя!

Премигвам на парцали, чувствам се така, сякаш съм пуснала корени в земята — трудно ми е да понеса още една изненада.

— Господин Уигън? — питам с писклив глас и ми се струва, че приличам на пълна глупачка, защото това, разбира се, е господин Уигън.

Смехът му внася ведрост в тишината.

— Наистина съм аз! Прекосих океана със скъпата ми Силвия, направих го!

Той продължава към дивана, настанява се удобно до мадам Берие, която му подава чашка горещ чай.

Димитри и Едмънд стоят сковано и вежливо, а мен изненадата ме е лишила от дар слово. Тръгвам към господин Уигън и мадам Берие и без да кажа и дума, се отпускам на стола срещу тях.

— Опасявам се, че я изненадахме, скъпи. — В гласа й звучи закачливост. — Струва ми се, че в Ню Йорк бяхме доста недискретни.

— Недискретни ли? — повтарям аз. — „Скъпи“?

Преди да отговори, тя отпива от чая си и нещо в направата му я разсейва.

— Алистър, скъпи, какъв е този вкус днес?

По широкото му лице се разлива усмивка.

— От бадемите е, любов моя. Добавил съм и малко шоколад.

Мадам Берие кима одобрително.

— Много е вкусно.

После среща погледа ми и продължава:

— Никога не съм обичала чай. Но Алистър е истински вълшебник в приготвянето му. От известно време сме… заедно. Това бе една от многото причини, поради които хората в онова малко еснафско градче Ню Йорк ме отблъскваха. Както и една от многото причини да търся промяна.

Тя изненадано вдига поглед към Едмънд и Димитри, сякаш е забравила за тяхното присъствие.

— Сядайте де. Според мен е ясно, че не сме на официален прием.

Те сядат като по команда и аз се обръщам към Димитри, като посочвам към дребния мъж, който доволно си сърба чая срещу нас.

— Това е господин Уигън. От Ню Йорк. Той ни помогна да разберем, че Луиса и Соня са два от ключовете.

Хвърлям поглед към господин Уигън.

— А това е Димитри Марков, господин Уигън. Той е… приятел.

Мадам Берие лукаво поглежда към господин Уигън.

— Осмелявам се да забележа, че и те са „приятели“ също като нас, скъпи!

Страните ми пламват от смущение и аз не смея да погледна Едмънд в очите, въпреки че той със сигурност разбира естеството на отношенията ни с Димитри по-добре от всеки друг, тъй като е пропътувал с нас цялото разстояние до Алтус.

— Радвам се да видя и двама ви — казвам с желанието да сменя темата, — но не разбирам защо Артър ни изпрати тук.

Мадам Берие поставя чаша чай пред мен, поднася и на Димитри и на Едмънд. Мълчаливо наблюдавам как им подава млякото и захарта, защото не се съмнявам, че щом се почувства готова, тя ще продължи.

Но не тя, а господин Уигън проговорва пръв:

— Не бих желал да ви подразня, но може да се окаже, че тъкмо аз съм човекът, който ще ви помогне. Сиреч твърдя, че знам неща, които не всеки знае.

Като чувам възмущението в гласа му, аз си давам сметка, че съм наранила неговата гордост. Оставям чая си на масичката и се усмихвам.

— Но, разбира се, вие сте прав, господин Уигън. Всъщност, ако знаех, че сте в Лондон, най-напред щях да се обадя на вас, за да получа интересуващите ме отговори.

Той скромно навежда глава.

— Не че знам всичко. Но специално този въпрос… е, може да се каже, че е в сферата на моите познания.

— Не се и съмнявам — отвръщам аз. — Какво ви разказа Артър? И как попадна на вас?

— Откри ме чрез стар колега — казва господин Уигън, захапва бисквитата си и се обръща към мадам Берие. — Много са вкусни, сладка моя. Много.

Едмънд неспокойно се размърдва на мястото си до мен.

— Господин Уигън? — обаждам се аз.

Той вдига поглед, ала очите му бягат встрани.

— Да?

— За Артър. Какво ви разказа той за нашите търсения?