Мишел Зинк - Огненият кръг

Изправям гръб, затварям вратата и тръгвам по пътеката към каретата.

„Тя не разбира — казвам си аз. — Пазя някои неща в тайна за нейно добро. За да е спокойна и защитена.“

Ала още докато си го мисля, знам, че това не е истина.

Едмънд направлява каретата през града, а двамата с Димитри седим един до друг и мълчим. Минава доста време, преди Димитри да заговори:

— Разбрах за предишната ти връзка с Джеймс Дъглас, когато те наблюдавах седмици наред в Ню Йорк по поръчение на Григъри.

Аз кимам, вперила поглед през прозореца.

— Знам.

— Няма защо да се срамуваш, нито да се смущаваш — казва той.

Обръщам се и го поглеждам с възмущение.

— Не се срамувам, нито съм смутена. Обидно е да мислиш подобни неща. Нима би трябвало да се срамувам, задето съм обичала друг преди теб? Или да съм смутена, че не съм нежното английско цвете, което не познава мъжете?

Думите ми го хапят в полумрака. Той не се изненадва от избухването ми и аз се ядосвам, задето ме познава толкова добре.

— Разбира се, че не. Никога не съм очаквал от теб да бъдеш… как го каза? — Ъгълчетата на устните му започват да се извиват нагоре в самодоволна усмивка. — „Нежно английско цвете, което не познава мъжете.“

Нещо в начина, по който произнесе думите, ме кара да се съсредоточа, за да не се разсмея. Ала напразно. Той вижда как усмивката се прокрадва по устните ми въпреки усилията, които полагам, за да остана сериозна. Скоро раменете ми се разтрисат от напъна да потисна смеха си.

— Трябва да призная — казва той през чистосърдечен смях, — че никога не съм те поставял в подобни категории!

Сега и двамата се кискаме истерично и аз понечвам да го плесна по ръката.

— Ами много ти благодаря! Сигурно… — Не мога да спра да се кикотя и едва произнасям думите. — Сигурно го казваш на всички момичета!

Отново ме напушва смях и се хващам за корема, но след няколко секунди веселбата ни отминава.

— Лия. — Димитри се премества по-близо до мен, задъхан от смеха си преди миг; хваща ме за ръката. — Исках само да кажа, че съжалявам за снощи. За онова, което е станало между сестра ти и Джеймс. Сигурно ти е много тежко. А аз не искам нищо да ти тежи.

Улавям погледа му.

— Благодаря ти, но… Така де, отдавна отмина времето, когато мислех, че бъдещето ми е свързано с Джеймс.

Той вдига ръката ми до устните си, разтваря свитите ми пръсти и ме целува по дланта. От усещането стомахът ми се свива и изпраща топли вълни към гръбнака ми.

— Да, но мисля, че не е толкова лесно да загасиш стария огън. За мен би било непосилно да забравя какво съм чувствал към теб. Завинаги. Не бих те укорявал, ако все още усещаш частица от чувствата си към него, макар че е минало толкова време, през което са се случили много неща.

В гласа му усещам колебание, грижливо прикрито като разбиране. Издърпвам ръката си от неговата, хващам с две ръце главата му и го поглеждам в очите.

— Наистина, аз обичах Джеймс. Но тази любов почиваше върху част от мен, която вече я няма. Дори да завърша пророчеството, аз няма да съм същият човек. Никога не мога да бъда онази Лия от миналото. Настъпиха твърде много промени. И Лия, която бродеше по хълмовете на Алтус и те целуваше в горичките, която лежеше с теб под разцъфналите дръвчета… Е, тази Лия не би била щастлива с Джеймс.

С удивление усещам, че говоря самата истина. Удивлявам се, защото се чувствам тъй уверена в думите си, въпреки че все още изпитвам привързаност към Джеймс.

Облекчението в погледа на Димитри е очевидно и аз се навеждам и докосвам с устни устните му. Целувката ни, която би трябвало да е като нежно напомняне за моята вярност и обич, бързо прераства в огнена страст. Полюшването в каретата и сенките вътре в нея ме пренасят извън действителността, някъде далеч, където не съществува нищо друго освен устата му върху моята и тялото му, което се притиска към моето, докато накрая аз почти лягам на задната седалка и времето спира своя бяг, усещам как каляската намалява скоростта си и това бързо ни връща към реалността. Откъсваме се един от друг, бързешком оправяме дрехите и косите си тъкмо навреме, преди Едмънд да спре конете.

Димитри се навежда към мен и ме дарява с последна целувка точно преди Едмънд да отвори вратата. Излизам от каретата и го заговарям в опит да се отърся от усещането, че той отлично знае какво се е случило по време на пътуването ни.

— Къде сме, Едмънд?

Той поглежда с неодобрение прашната улица и грубияните, които се въртят наоколо.