Мишел Зинк - Огненият кръг

Соня се навежда напред и копринените й поли прошумоляват, а уличните фенери осветяват лицето й.

— Трябва да му кажеш, Лия. Трябва да му кажеш, за да го спасиш.

Облива ме вълна на разочарование.

— Ами ако не ми повярва?

Соня се пресяга и ме сграбчва за ръката.

— Трябва да го накараш да ти повярва. Длъжна си.

Поглеждам надолу към нашите преплетени ръце, които изглеждат бледи на фона на синята Сонина рокля и червения цвят на моята. Облягам глава на седалката и затварям очи. Затварям ги и виждам Алис да стои като кралица в смарагдовозелената си рокля, контрастираща напълно с виненочервената коприна, надиплена върху раменете и бедрата ми.

„Разбира се — мисля си аз. — Разбира се.“

Облечена в тъмнозелената си рокля, хванала Джеймс под ръка, Алис е такава, каквато можеше да бъде Лия. Виждам и двете ни, застанали една до друга на Маскарада, и съзнанието ми с трудност определя коя от двете е сестра ми и коя съм аз.

Застанала пред вратата по нощница и халат, аз усещам как студът от пода прониква в чехлите ми и съм разтърсена от гласовете, които чувам отвътре.

Търпеливо изчаквам къщата да утихне, преди да тръгна към стаята на леля Върджиния, но, изглежда, не съм чакала достатъчно. Ала не искам да се върна в стаята си. Имам нужда от лелиния съвет. Нещо повече, нуждая се от нейното разбиране, защото само леля Върджиния може истински да разбере моя ужас, докато стоях до Алис, а тя обясняваше обвързаността си с Джеймс. Вдигам ръка и чукам колкото е възможно по-тихо на вратата. Гласовете секват и след миг леля Върджиния отваря с почуда, изписана на лицето.

— Лия! Мислех, че си в леглото!

Разпуснала си е косата и тя пада разбъркана чак до кръста й. Изглежда съвсем млада и в съзнанието ми нахлува образът на майка ми от картината, окачена над камината в Бърчуд Менър.

— Влез, скъпа.

Отстъпва назад и придържа вратата, докато аз влизам в стаята и търся с очи собственика на другия глас. Щом го откривам, чувствам се повече от изумена. Не знам кого очаквах да видя, но в никакъв случай не и Едмънд, който се е настанил удобно край огъня в стол с висока облегалка, покрит с плътно виненочервено кадифе.

— Едмънд! Какво правиш тук?

Леля Върджиния тихо се смее.

— Едмънд тъкмо ми разказваше за появата на Алис на Маскарада. Радвам се, че си тук. Несъмнено ти ще можеш да ми разкажеш повече.

Тя хвърля поглед към Едмънд и аз оставам с впечатлението, че не за първи път разговарят в стаята на леля Върджиния в нощната тъма.

Минаваме по-навътре и сядаме на малкото канапе пред камината. Не проговаряме веднага, всеки е вглъбен в собствените си мисли. Леля Върджиния нарушава мълчанието, а гласът й прелива от нежност.

— Съжалявам, Лия. Знам колко много означаваше Джеймс за теб.

— Означава за мен — поправям я аз, вторачена в огъня. — Макар да бях принудена да го освободя — тъй като в живота ми влезе Димитри, — все пак се интересувам какво ще стане с Джеймс.

— Разбира се — казва тя и взема ръката ми в своята. — Не знаеше ли за връзката му с Алис? Не ти ли е споменавал за това в писмата си?

Поклащам глава.

— Спряхме да си пишем доста отдавна, още преди да тръгна за Алтус… Не мога да си обясня как е могъл да се сгоди за Алис. Последния път когато я видяхме, преди да тръгнем за Лондон, едва успях да й кажа две думи.

— Джеймс Дъглас е добър човек. Умен — обажда се Едмънд. — Но е мъж. Алис прилича на теб, Лия. А когато ти замина, Джеймс бе много самотен.

В погледа му няма укор. Той просто поднася фактите.

— Едмънд тъкмо ми казваше, че според теб Джеймс не знае за пророчеството — обяснява леля Върджиния. — Защо мислиш така?

Поглеждам към огъня и си спомням за Джеймс. За милата му усмивка, когато докосваше с уста устните ми. За готовността му да ме защитава от всяко зло. За неговата доброта.

Обръщам се отново към леля Върджиния, сега вече с още по-голяма увереност от преди:

— Джеймс не би участвал в такова нещо. Не и на страната на Алис.

Леля Върджиния кимва.

— Щом той не знае, не можеш ли да му кажеш? Разкажи му всичко и го помоли да стои колкото е възможно по-далеч от Алис за свое собствено добро.

Притеснено прехапвам долната си устна, като се мъча да си представя как бих казала на Джеймс за пророчеството.

— Мислиш, че няма да ти повярва — обажда се Едмънд.

Поглеждам го в очите:

— Ти би ли повярвал?

Той говори бавно и обмисля всяка своя дума:

— Ти не му се довери навремето и по всичко личи, че и досега не намираш покой заради това. Може би е време да опиташ да го направиш, но по друг начин.