Мишел Зинк - Огненият кръг

— О, да. Да! Така е! — Налапва цялата бисквита, предъвква, преглъща я и чак тогава ми отговаря. — Не съм говорил с господин Фробишър. Не и пряко. Виждате ли, той направи проучвания по въпроса, съвсем дискретно. Ала никой не можа да му помогне. Всеки, към когото се обърнеше, предаваше въпроса на някого другиго, докато накрая попадна на мен. Щом чух какъв вид информация се търси, тутакси разбрах, че зад въпроса със сигурност стоите вие и всичките ви дела в Ню Йорк.

Мадам Берие се навежда към него.

— Искаш да кажеш, скъпи мой, че веднага го разбрахме, нали?

Господин Уигън енергично кима с глава.

— Съвършено вярно, прекрасно мое цвете. Съвършено вярно.

— Значи можете да ни предоставите нужната ни информация?

Изненадвам се, като чувам гласа на Димитри. Почти бях забравила, че и той е в стаята, дотолкова бях съсредоточена в размяната на реплики между господин Уигън и мадам Берие.

Господин Уигън клати глава.

— О, не, опасявам се, че не мога.

— Не разбирам. — Опитвам се да си припомня разговора си с Артър, в който той ми каза, че е открил човек, който би могъл да отговори на въпроса ми. — Артър ме увери, че вие можете да ни помогнете.

Мадам Берие кима.

— Разбира се, че можем.

— Тогава не… не разбирам.

Чувствам се безпомощна и изгубена, сякаш съм попаднала в непозната страна, където всички говорят на чужд за мен език и ме гледат така, сякаш би трябвало да разбирам безпогрешно думите им.

Господин Уигън се навежда напред. Заговаря с конспиративен тон, сякаш се страхува да не го чуят.

— Не казах, че не мога да ви помогна. Намекнах само, че все още и аз не знам отговора.

Мадам Берие става и приглажда полата си.

— В миналото търсихме отговори другаде и това ни помогна, нали така?

Вдигам поглед към нея и се питам какво ли възнамерява да направи.

— Така мисля.

— Елате тогава. Предполагам, че сте с карета?

Къщата е внушителна и не по-малка от Бърчуд Менър.

— Какъв красив дом! — възкликва мадам Берие и вдига поглед към каменната фасада, потънала в тъмнозелен бръшлян.

Бяхме излезли извън града, следвайки инструкциите, които Едмънд получи от господин Уигън — той така си и остана потаен относно нашето пътуване. Безпомощността на Димитри поради отказа му да ни разкрие името на човека, с когото ще се срещнем, е очевидна и той мълчаливо се отправя към каменните стъпала, отвеждащи до входа.

— Така — забелязва господин Уигън. — Приятелят ви, изглежда, е разтревожен.

Вдигам очи към него и тръгвам след Димитри.

— Всички сме разтревожени, господин Уигън. Заложено е твърде много, а и нещата, които сме пожертвали досега, са твърде големи.

Той кима бавно.

— Ах, с прискърбие научих за брат ви. Загубата на толкова млад човек винаги ме натъжава.

Усещам как до мен Едмънд се стяга при споменаването на Хенри. Скланям глава към господин Уигън.

— Благодаря ви. Беше ни много трудно.

Дори в момента с усилие изговарям думите.

Мадам Берие ме докосва по ръката, докато двете се изкачваме по стъпалата след Димитри.

— Брат ти не си е отишъл, скъпа моя. Само се е преобразил и те очаква в едно по-добро място.

Отново кимам и с мъка отпъждам скръбта, която е на път да обземе душата ми при спомена за Хенри. Той е на по-добро място. И то ще стане още по-добро, щом той прекрачи границата към Крайния свят с родителите ни. Боя се, че нещата не са толкова прости. Не става въпрос нито за неговата съдба, нито за моята смърт.

Не.

Най-големият ми страх е, че Душите ще ме хванат в Равнината. Че ще ме затворят в леденото си Небитие и аз никога не ще видя брат си отново. Че смъртта ще ми бъде отказана и вместо това ще бъда заставена вовеки веков да гледам небесата на Отвъдните светове, уловена в клопката на Душите.

Но, разбира се, не казвам нищо. Нима има някакво значение? Напротив, усмихвам се пред погледа на мадам Берие.

— Благодаря.

Само така мога да отговоря на нейното съчувствие.

Изкачваме и последното стъпало и Димитри се обръща към господин Уигън:

— Бих искал да почукам, ала тъй като нямам представа при кого сме дошли, мисля, че ще е по-добре да предоставя тази чест на вас.

Изглежда, само аз долавям сарказма в гласа му.

Господин Уигън пристъпва напред.

— Имаш право, момчето ми. Имаш право.

Господин Уигън вдига ръката си към рендосаната врата, хваща огромното медно чукче, дърпа го надолу до пластината и ние чуваме ехото на звън по коридорите на къщата от другата страна на вратата.