Мишел Зинк - Огненият кръг

Щом влизаме в затоплената от огъня в камината стая, аз се настанявам на един стол и оставям Алис да седне на дивана, където седях само преди няколко минути. Тя оглежда стаята и се питам дали не я сравнява със салона в Бърчуд.

— Как си, Алис?

Самата аз се изненадвам от кротостта на думите си. В тях се съдържа само въпрос, липсват обвиненията, които назряват в дъното на душата ми.

— Защо си дошла?

Тя си поема дълбоко въздух и преди да отговори, се вглежда в ръцете си.

— Ти си моя сестра, Лия. Моята сестра близначка. Често мечтаех да прекарам последните седмици с теб.

Мисълта за нейния годеж отприщва гнева, спотаен вътре в мен.

— Ако бях на твое място, нямаше да очаквам да ми помогнеш за сватбеното празненство. Особено като се има предвид, че си сгодена за бившия ми любим.

Тонът ми е твърд и непоколебим и не се изненадвам, че в него има горчивина.

— Сърдита си — забелязва тя.

От гърлото ми се изплъзва лек смях.

— Нима си мислеше, че ще организирам тържества? За да ти пожелая щастие?

Тя вдига поглед и пресреща моя.

— Надявах се, че ще намериш сили в себе си да споделиш щастието ми, Лия, каквото и да има между нас.

Думите й ме карат да скоча на крака и аз се отправям към камината, като се опитвам да укротя внезапното треперене на ръцете си.

— Твоето щастие ли? Мислила си, че ще споделя щастието ти? — не успявам да намеря думи, тъй невероятно ми се струва нейното предположение.

— Така мислех.

Гласът й е по-твърд, отколкото беше само преди минута.

— Ти го напусна, Лия. Ти го напусна. Какво очакваше? Че ще чака с притаен дъх да се върнеш?

Обръщам се с лице към нея, а гневът ми е по-пламенен от огъня в камината зад гърба ми.

— Ти не ми остави никого, при когото да се завърна, Алис. Нищо, заради което да си струва да остана.

Тя става и от очите й се изстрелват искри.

— Не се впрягай, Лия. Вината не е само моя. И двете направихме избора си. Би могла да попиташ Хенри за списъка и да го дадеш на мен, за да го опазиш. Би могла да помогнеш на Душите, каквото впрочем е задължението ти като Порта. Ти също направи своя избор. — Тонът й става все по-студен. — И ти не си толкова невинна.

В гнева си правя три големи крачки и отивам до другия край на килима, като спирам точно пред нея. Цялата се треса от ярост.

— Как смееш! Как смееш изобщо да говориш за Хенри! Нямаш право, Алис. Нямаш право дори да споменаваш името му.

Тя започва да издърпва ръкавиците си и диша тъй бързо, че виждам как пазвата й се надига и спада.

— Явно няма смисъл. Надявах се, че когато обсъждаме личните си въпроси, ще съумеем да оставим пророчеството настрана. Че ще намериш място в сърцето си за мен и ще ме благословиш.

— Да те благословя ли? Искаш да те благословя? — В смеха ми се прокрадват истерични нотки. — О, Алис, уверявам те, че моята благословия няма за нищо да ти потрябва.

Тя накланя глава на една страна.

— И защо така, Лия?

Истерията ми внезапно секва. Поглеждам я в очите и заговарям със спокоен глас:

— Защото няма да има никаква сватба. Не и с Джеймс.

Тя се усмихва.

— Ето тук грешиш, Лия. Сватба ще има. И аз ще стана съпруга на Джеймс Дъглас.

— Нима? — питам аз. — А сигурна ли си, че той ще те направи своя съпруга, когато научи каква е ролята ти в пророчеството?

Алис замръзва на мястото си.

— Откъде знаеш, че вече не е наясно?

Усмихвам й се.

— Защото, Алис, Джеймс Дъглас е добър човек. Мъж, който никога няма да се ожени за жена с черно сърце като твоето, стига само да разбере.

Тя се сепва, кръвта се дръпва от лицето й само миг преди да се успокои и да започне да се преструва пред мен.

— Той няма да ти повярва.

— Сигурна ли си? Наистина ли? Убедена ли си, че Джеймс няма да ме погледне в очите и да разбере истината?

Кожата на шията й се набръчква, когато тя тежко преглъща, стресната от моята заплаха.

— Джеймс ме обича. Вярно е, че дълги месеци виждах сянката ти в очите му, ала това вече е минало и забравено. — Тя предизвикателно вдига брадичка. — Дори да му кажеш, дори да ти повярва, Джеймс ще остане при мен така, както навремето остана при теб. Ако имаш куража да му кажеш.

Думите й пробождат като с кама сърцето ми. Тя е права. Аз имам своята вина за случилото се и немалка част от нея е свързана с факта, че използвах Джеймс като пионка в пророчеството. Ако му се бях доверила, ако бях споделила всичко с него, той най-вероятно щеше да остане при мен и сега нямаше да е сгоден за сестра ми.

Но пък тогава нямаше да имам Димитри. А това също е нещо, което не мога да си представя.