Мишел Зинк - Огненият кръг

— Очевидно, любов моя, това е причината, поради която още не сме намерили местонахождението на Камъка.

Димитри се старае да скрие нетърпението, което се чете в тона му, ала аз го усещам.

— Така е, но тъкмо затова казвам, че сме имали погрешно отношение. — Откъсвам очи от листа и срещам погледа на Димитри. — Не сме използвали нещата, с които вече разполагаме.

— И кои са те?

Размахвам листа в ръката си.

— Ето това. Останаха само девет възможности.

Той свъсва вежди.

— Да.

— Ако предоставим на Виктор списъка с деветте вероятни местонахождения, може би той ще проучи само тях, докато търси връзката им със „Слиаб на Каили“. — Млъквам с усещането, че идеята ми не е чак толкова разумна, колкото ми се стори в тишината на стаята два часа по-рано. — И това не е гаранция, но все пак е по-добро от нищо, не си ли съгласен?

Димитри мълчи и миг по-късно се навежда към мен и ме целува по устата.

— Сега разполагаме с много повече от преди. И е толкова просто, че чак е зашеметяващо.

Опитвам се да споделя неговото въодушевление, мъча се отново да се обнадеждя така, както при събуждането ми с мисълта да отнеса списъка на Виктор. Ала вече не съм толкова сигурна. Нишката, за която се държи надеждата ни да получим отговорите на нашите въпроси, е твърде тънка, въпросите ни си остават, но има нещо, в което съм сигурна.

До Белтан има само два месеца.

Нямаме време.

— Уф! Толкова са много! Няма да можем да се оправим с всички!

Облягам се назад в тапицирания стол с облегалки за главата с пълното съзнание, че една дама не бива да прави така, ала не ми пука.

Подир доста уговорки Виктор най-после отвори вратата — цели двайсет минути, след като започнахме да чукаме. Той изслуша обясненията ни пред подноса с чай и препечени филийки и още щом му показахме списъка, започна да издърпва книга след книга от рафтовете в библиотеката.

— Шшт! — отвръща Виктор в отговор на моето отчаяние. — Говорете само за себе си, млада госпожо. След като ми е зададена посока, в която да работя, няма да престана да диря отговора на въпроса ви, докато не проверя всяко място, упоменато в този списък, едно по едно.

Оглеждам стаята и се втренчвам в огромната купчина книги върху масата за четене пред нас.

— Ще ни отнеме цял ден! — Тази мисъл ме кара да изправя гръб на стола си. — Едмънд? Колко е часът?

Очите на Едмънд се спират на часовника върху полицата над камината.

— Наближава единайсет. Защо?

Скачам от мястото си и докосвам челото си с ръка, защото осъзнавам какво съм направила.

— Хелене. Хелене пристига тази сутрин и вероятно вече е в Милторп Менър.

Последиците за отношенията ми със Соня и Луиса са ми напълно ясни.

— Не знам коя е тази Хелене, но, изглежда, е доста важна — казва Виктор и се изправя. — Не се притеснявайте. Ще продължа да търся и щом открия нещо, веднага ще ви съобщя.

Поглеждам още веднъж към купчината книги, които трябва да бъдат прегледани.

— Сигурен ли сте? Няма да е честно да ви оставим самичък да се справяте със задачата.

Той искрено се смее и пляска с ръце.

— Мило момиче, много малко неща ме ангажират в самотното ми битие. Правите ми огромна услуга, уверявам ви!

Усмихвам се и го целувам по набръчканата буза.

— Благодаря ви, Виктор! Много сте мил!

Той се изчервява и аз си казвам, че вероятно отдавна никой не го е докосвал.

— Глупости! За мен е удоволствие. — Той се отправя към вратата. — Елате. Ще ви изпратя.

Ние тръгваме по коридора, пътьом се сбогуваме набързо и след минути двамата с Димитри вече сме в каретата, Едмънд отпуска поводите и ние потегляме за Лондон.

— Мислиш ли, че ще открие нещо? — питам Димитри аз, когато къщата на Виктор изчезва в далечината.

— Не знам. Ала днес съм по-обнадежден от вчера.

Каретата се движи много бързо. Аз се готвя за срещата си с Хелене и за реакцията на Соня и Луиса, като си представям цялата сцена, но с това нервите ми не се успокояват и колкото повече се приближаваме към дома, толкова по-неспокойна ставам.

— Искаш ли да дойда с теб? — пита Димитри и ме хваща за ръката, когато влизаме в Лондон.

Боря се с желанието си да му кажа „да“, тъй като Луиса и Соня и бездруго ще са вече сърдити, задето не съм ги включила в плановете си за сутринта. Да се върна с Димитри, ще бъде като да сипя сол в раната.

— Не, по-добре ще е сама да посрещна Хелене. Надявам се, че скоро и ти ще се запознаеш с нея. Ще отседне в Милторп Менър.

— Докъде й е разказал Филип за пророчеството? Какво й е споменал за нейната роля в него? — пита той.