Мишел Зинк - Огненият кръг

Но не. Преди Соня щеше да ме придружава навсякъде. Нямаше да има нужда да й разказвам, тъй като тя бе моя приятелка, с която правехме всичко заедно. Фактът, че вече не е така, внезапно ме изпълва с решимост, аз се отправям към вратата на стаята и и тихо похлопвам, преди да имам възможност да променя решението си.

Тя отваря, любопитството, изписано на лицето й, мигом се превръща в учудване, щом съзнанието й регистрира моето присъствие.

— Лия! Какво…? Влизай!

Очевидното й изумление, когато ме вижда на прага на стаята си, ме кара да чувствам вина. Вече не помня откога не съм търсила нейната компания.

Влизам и Соня затваря вратата след мен.

— Ела, седни. Сара тъкмо запали камината.

Тръгвам към леглото й, като подминавам местата за сядане пред огъня. Това си е единственото кътче, където се настанявах в редките случаи, когато влизах в Сонината стая след завръщането от Алтус. Ала този път аз се изтягам върху плюшения матрак, взирам се в килима под краката си и си спомням как седяхме една до друга кога на моето, кога на нейното легло и си споделяхме, смеехме се и планирахме бъдещето си. В момента искам времето да се върне назад и отново да сме такива, каквито бяхме.

Соня се е настанила удобно до мен, сякаш се бои, че може да променя решението си и да си тръгна.

— Наред ли е всичко?

Поемам си дълбоко въздух и вдигам поглед, за да срещна нейния.

— Мисля, че напоследък нещата не се развиват в правилна посока.

Тя кима.

— Така е, но нали работим, за да ги оправим?

— Исках само да кажа, че… Е, че съжалявам.

Думите излизат от устата ми по-трудно от очакваното.

Тя ме хваща за ръката.

— Знам.

Тонът й е вежлив, ала фактът, че не ми възрази, ме кара да усетя как във вените ми се надига вълна от недоволство. Мъча се да потисна горчивината в себе си. Тя е като живо същество, което заплашва да ме изяде жива.

Усмихвам се, макар усмивката ми да изглежда като маска на лицето ми.

— Опитвам се, както се опитваш и ти, да върна времето назад.

Тя ми отвръща с тъжна усмивка.

— Да, но е различно.

— Каква е разликата?

Тя протяга длани, сякаш се предава.

— Ти търсиш отговори на пророчеството и се стараеш да ми простиш, докато аз просто очаквам съдбата си — вдига рамене тя. — От теб зависи всичко. Докато аз мога само да чакам.

Ще ми се да опровергая думите й, да ги обявя за лъжа. Ала Соня е права. Откакто напуснахме Алтус, аз държа всички в ръцете си. И докато кимам и ставам, за да си тръгна, не мога да не си задам въпроса дали съм си присвоила контрола, защото се опасявам от предателство или защото ми прави удоволствие всичко да зависи от мен.

В началото вечерята върви мъчително. Леля Върджиния се мъчи да завърже разговор, като ни запознава с клюките, които е научила от Елспет в нощта на Маскарада, ала всички усещат напрежение.

Мен ме е обзела тотална парализа. Притесненията ми около местонахождението на Камъка, репликите, които си разменихме със Соня, предстоящият ми разговор с Джеймс — всичко това ме кара да замълча, защото думите не биха смогнали да изразят идеите, които се блъскат в главата ми.

Най-после събирам мислите си и се опитвам да си спомня как се държи една истинска домакиня.

— Удобна ли е стаята ти? — питам Хелене аз и поднасям чаша вино към устните си.

Тя оставя вилицата на масата и кима:

— Да, благодаря.

— Успя ли да си починеш от пътуването?

— Да.

Хелене се затваря в себе си и аз се питам дали нарочно затруднява общуването ни, или просто не може да поддържа разговор.

— Сигурно е болезнено да си далеч от дома. — Соня говори тихо.

Това ме кара да си спомня за момичето, което тя беше там, в Ню Йорк.

— Това е… необходимо — отвръща Хелене. — Но да, не е лесно да оставиш зад себе си всичко, с което си свикнал.

Мисля, че за миг виждам как стоическият й вид се пропуква, съвсем малко.

— Знам как се чувстваш — казва Соня. — Аз също бях отделена от семейството си и трябваше да живея с непознати в Ню Йорк. Бях много млада, ала все още си спомням колко объркващо беше да живея в нова обстановка.

Тя се усмихва към Хелене:

— Но накрая свикнах, както, да се надяваме, ще свикнеш и ти.

Хелене изправя гръб на мястото си и предишната пелена отново забулва лицето й.

— Мисля, че не ме разбра. Не желая да свиквам с Лондон. Искам да се върна в Испания колкото е възможно по-скоро.

Луиса поклаща глава, а в погледа й се четат въпроси.

— Защо дойде тогава?

Хелене връща чашата си на масата, елегантната й шия се сбръчква, докато преглъща виното.