Мишел Зинк - Огненият кръг

В гласа му няма укор и все пак усещам неудобство, задето тъй безотговорно се забавих в дома на Виктор.

— Разбира се. — И се обръщам към Луиса и Соня. — Качиха ли багажа на Хелене в стаята?

Луиса кима и стиска устни.

— Прислугата я настани в жълтата стая на горния етаж.

Очевидният й гняв разпалва ирационална реакция от моя страна, защото, въпреки че признавам колко е нечестно да изключа Соня и Луиса от сутрешното посещение у Виктор, не желая да ги моля за прошка.

Насилвам се и се усмихвам, за да отпъдя лошото си настроение.

— Имате ли нещо против двете със Соня да отведете Хелене до стаята й, докато изпратя Филип?

Тя кимва и се изправя, а аз се обръщам към Хелене е протегната ръка, като се надявам този път да приеме предложението ми за приятелство.

— Наистина се радвам, че дойде. Моля, чувствай се като у дома си и не се колебай да се обърнеш към прислугата или към някоя от нас, ако ти потрябва нещо. След като си отпочинеш, може би ще се присъединиш към нас за вечеря и тогава ще се опознаем по-добре.

Тя става с едва забележима усмивка на устните.

— Благодаря.

Това е всичко, което изрича, преди да тръгне след Соня и Луиса към вратата, а аз оставам насаме с Филип. Когато те излизат в коридора, от устата ми се отронва въздишка.

Филип тръгва към мен.

— Наред ли е всичко? Изглеждаш уморена.

Извръщам глава встрани, избягвам изучаващия му поглед и се приближавам до камината.

— Наред е дотолкова, доколкото е възможно. Мисля, че просто всички сме уморени от пророчеството и неговите последствия.

— След всичко случило се умората ти е напълно оправдана. Мога ли да помогна с още нещо? — пита той.

Обръщам се и го поглеждам в очите, като усещам унилата усмивка на устните си.

— Бих ти казала: „Открий последния ключ“, но знам, че работиш точно в тази насока.

Той бавно кима с глава и свъсва вежди.

— От едно малко селце ми се обадиха за още една млада жена с белег на ръката. В Лондон трябва да свърша някои неща, но след няколко дни ще мога да проуча и това твърдение.

Изучавам лицето му.

— Въобразявам ли си, или наистина тонът ти не е оптимистичен?

— Оптимизъм не ми липсва, липсва ми информация. Казаха ми, че момичето не живее вече в селището. Очевидно майка й е починала при раждането й и години по-късно баща й я е отвел някъде.

Клатя глава.

— Не разбирам. Защо ще ходиш там, щом нея я няма?

Той вдига рамене, ала в жеста му няма примиренчество.

— Това е единствената следа, с която разполагаме в момента. Надявам се все някой да ми каже къде е отишла. Не е много вероятно да е нашето момиче, като имаме предвид какви сме късметлии, но би било разумно да проследим докрай и тази нишка.

Разглеждам ръцете си, белегът на змията се показва изпод ръкава на роклята ми. Думите на Филип не са откровение. Те само показват, че пътищата ни се сливат в търсенето на ключовете. Има толкова много момичета, за които се казва, че носят странен белег на ръката си. Енергията стремглаво напуска тялото ми, сякаш се просмуква през килима, на който съм стъпила, и аз оставам изтощена до мозъка на костите.

— Да — мълвя тихо. — Трябва съвестно да проучим всяка следа, колкото и неясна да ни се струва. Използвай времето, което ти е нужно, за да се възстановиш от пътуването с Хелене. Ти здравата работиш за нас и изглеждаш наистина много изморен.

Той се усмихва и се отправя към вратата.

— Не повече от теб, мила моя. Не повече от теб.

Улавям го за ръката.

— Ела, ще те изпратя, та да се прибереш и да си починеш както трябва.

Тръгваме към предния коридор и Филип взема палтото си от закачалката до входа.

— Благодаря ти, че придружи Хелене до Лондон, Филип. Не мога да си представя какво щях да правя без теб, наистина.

Надявам се, че Филип забелязва обичта в очите ми.

Той отговаря на усмивката ми и поставя ръка върху бравата.

— Баща ти ми беше добър приятел. Пророчеството и освобождението ти от него станаха цел в живота ми. Само се моля да бъда подготвен за задачата си.

Каня се да му отвърна, да му заявя, че ако някой може да намери последния ключ, това е само той. Ала Филип си тръгва, преди да съм изрекла и дума.

Канех се да се оттегля в стаята си и да си почина преди вечеря, ала внезапно се озовавам на крачка от Сонината стая. Знам, че Соня е от другата страна на вратата, където си почива или си разресва косата с четка, а може и да си е взела някоя книга от библиотеката на Милторп Менър. Затворената врата ме изпълва с тъга — преди щях да се втурна в стаята и да споделя как е протекъл денят ми.