Мишел Зинк - Огненият кръг

— Ще видим, Алис.

Тя приглажда с ръка полата си.

— Така е, ще видим.

Алис се отправя към входа, двете излизаме от стаята и аз тръгвам по коридора. Тя хваща с ръка бравата и се обръща към мен.

— Не беше никак лесно, да знаеш.

— Кое не беше лесно?

Питам я, въпреки че не ме интересува. Наистина. Просто искам тя да си отиде.

Струва ми се, че за миг зървам на лицето й болка, преди булото на омразата да го покрие отново.

— Виждах обожанието в очите на всеки, който говореше за теб. Знаех, че татко, Джеймс, дори собствената ни майка предпочитат теб пред мен. Нима е толкова трудно да повярваш, че вероятно Джеймс се е примирил с факта, че си го изоставила? Че може би ме обича истински? Че може би за един-единствен път ти не си обект на обожание и не стоиш над всички останали?

Поклащам глава.

— Нямам представа за какво говориш, Алис. Още от самото ни раждане аз съм винаги в твоята сянка. Любовта на Джеймс към мен бе едно от малкото неща, които бяха само мои.

Усещам потреса в собствения си глас. Винаги избираха Алис.

Красива. Енергична. Жизнена.

В усмивката й липсва примиренческата топлина, която забелязах в салона.

— Толкова си несговорчива, Лия. Не желаеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност, щом не са по вкуса ти. Не мога да разбера защо винаги се надявам нещо да се промени. Но нищо не се променя.

— Не. И никога няма да се промени, Алис. Не и що се отнася до пророчеството и ролята ми в него. Не и що се отнася до съдбата на хората, които обичам.

Боя се от усмивката, която се появява на устните й. Спомням си я от многото наши срещи в Равнината, тя издава нейната преданост към Душите, застрашаващи човечеството.

— Удивлява ме фактът, че все още си тъй самодоволна, Лия. Че все още не виждаш истината.

Кръстосвам ръце на гърдите си.

— Каква е тази истина, Алис?

Тя накланя глава, сякаш е напълно очевидно.

— Че всъщност не си по-различна от мен. Че с всеки изминал ден все повече заприличваш на мен.

Тя дърпа вратата, промъква се навън и я затваря след себе си.

Стоя известно време на мястото си, взирам се във входа и си мисля за сестра си, за Джеймс, за пророчеството. За това, колко се преплетоха съдбите ни.

Когато най-после тръгвам към стълбите, мъча се да се съсредоточа върху Джеймс и онова, което ще му кажа. Опитвам се да се съсредоточа върху неговата съдба и върху това, колко е важно да го спася от Алис. Но продължавам да чувам последните думи на сестра ми. Те кънтят в ушите ми и накрая аз не съм сигурна дали са нейни, или са мои собствени.

Не мога да спя. Сънищата ми са изпълнени е мрачни фигури и шепот, който сякаш извира от собствената ми глава.

Дори докато се нося на вълните на дрямката, в съзнанието си изреждам вероятните места, където може да е Камъкът. Там е Виктор, яхнал стълбата си, окачена на релсата, минава от книга на книга, а Димитри стои под него с лист хартия в ръка. Миг преди да се събудя, аз усещам как отговорът се изплъзва и изчезва измежду пръстите ми.

Минута по-късно сядам в леглото и ми се струва, че го знам.

— Пак ми обясни какво ще правим?

Димитри търка умореното си лице с длани и се бори с прозявката, а каретата се люшка през полето в бледата синева на ранното утро.

Навеждам се към него и развълнувано го хващам за ръката.

— Нима не виждаш? През цялото време сме имали погрешно отношение.

Прехапвам устни и обмислям думите си.

— Това е. Според мен сме търсили в грешна посока. Но мисля, че не можем да сме сигурни, преди да сме разговаряли с Виктор.

Димитри въздъхва.

— Да, ти го спомена, но на мен не ми е ясно към кое точно сме имали погрешно отношение. Все още не си стигнала до същността.

— Попитахме Виктор и господин Уигън за значението на думите от последната страница на пророчеството.

Той кима.

— Да, тъкмо тях искахме да разгадаем. Но дори те не ни дават отговор на въпроса защо сме се запътили към дома на Виктор в този непривичен за посещения час.

Протягам ръка и питам:

— Носиш ли списъка?

— Разбира се. Нали ме помоли да го взема?

Той бърка в джоба си, измъква сгънат лист хартия и го поставя в ръката ми.

Отварям го и започвам да чета наименованията на възможните места — много от тях сме зачеркнали, останали са само девет.

— На последната страница местонахождението на Камъка като че ли е написано на чужд език. — Гласът ми е по-скоро шепот на фона на трополенето, издавано от колелата на каретата върху каменистата земя, дори се чудя как Едмънд все още не ни е обърнал. — Да го търсим само с помощта на това обяснение — обяснение, което не разбираме, — е все едно да търсим игла в купа сено.