Мишел Зинк - Огненият кръг

Аз въздъхвам и се заглеждам през прозореца, внезапно почувствала болезнено тясното пространство в каретата.

— Разказал й е истината с възможно най-прости думи — отговарям тихо. — Но дали тя му е повярвала, или не — е… това е съвсем друг въпрос.

— Трябва да му е повярвала, поне отчасти. Иначе защо ще идва в Лондон?

— Защото и тя като всички нас е преследвана от съновидения. Казала е на Филип, че с неохота пътува в мрака нощем. Усещала Душите зад гърба си, но досега не е била в състояние да ги назове. — Не го поглеждам, макар да усещам очите му върху себе си, докато се взирам през прозореца навън, обзема ме страх, а не искам да се издавам пред него. — Пророчеството я зове, както и всички нас.

Димитри докосва с пръсти лицето ми и обръща главата ми към себе си. Поглеждам го в очите и в тях виждам пламъка на страстна любов.

— Пророчеството не те зове, Лия. И няма да те призове, докато ме има мен.

Той докосва устните ми със своите и аз съм готова да се отпусна до премала в целувката му. Нека изцеди всичко от мен. Грижите ми, кошмарите, мрачните ми мисли.

Ала не става точно така. Преувеличила съм, като съм си мислила, че е толкова просто. Не е по силите на Димитри да ме спаси. Моето спасение ще зависи от самата мен, ще трябва да се спасявам с помощта на сестра си.

Това е немислимо, отпъждам го от съзнанието си, защото, ако твърде дълго разсъждавам за невъзможността да склоня Алис да приеме моята кауза, ще видя безсмислието на моите усилия и ще се разколебая.

А ако видя безсмислието им, няма да имам друг избор, освен да се запитам кога ли и аз ще се озова на ръба на канарата. Като майка ми.

Прекрачвам прага на Милторп Менър и чувам гласовете, идващи откъм салона.

Окачвам шапката си близо до вратата, приглаждам с ръка полата си и пристягам косата си с шнолите, преди да тръгна по коридора. Неспокойна съм и съжалявам, че не позволих на Димитри да ме придружи. Или поне Едмънд да беше до мен, а не навън, за да прибира каретата.

Приближавам се до салона и гласовете стават по-ясни. Различавам нежния Сонин говор и хрипкавия, чувствен смях на Луиса, ала освен тях долавям и друг изказ, който никога досега не съм чувала. По-дълбок и по-богат от гласовете на приятелките ми, той загатва за някаква тайна, която очаква да бъде разгадана — за непознат живот, прекаран в далечни земи.

Спирам за миг, само за един миг, за да събера мислите в главата си, преди да застана на прага. Сърцето препуска в гърдите ми и аз не знам дали това е поради предстоящата ми първа среща с Хелене или поради вероятността да изпитам гнева на Соня и Луиса, ала няма смисъл да стоя до вратата, защото така не ще избягам нито от едното, нито от другото. Не и задълго.

Влизам в стаята и се старая да крача уверено, като отбягвам погледите на приятелките ми и се насочвам право към непознатото момиче, седнало на стола с високата облегалка до камината.

— Добър ден. Съжалявам за закъснението си. Сутринта трябваше да свърша нещо и това ми отне повече време, отколкото предполагах.

Тъмните й очи ме наблюдават с прикрит интерес. Косата й, събрана отгоре на главата в официална прическа, е черна като нощното небе над Алтус.

— Ти сигурно си Хелене Кастиля.

Тя примигва пред мен и аз отдръпвам протегнатата си ръка, като си спомням, че много млади дами намират ръкостискането за твърде мъжествен жест.

— Аз съм Лия Милторп и за мен е удоволствие да се запозная с теб. Добре ли пътува?

Тя кима бавно.

— Пътуването беше продължително, но не и неприятно. Господин Рандал се погрижи за моите удобства.

В английския й се усеща екзотичен нюанс. Мисля, че по външност много напомня на Луиса, ала в маниерите й няма нищо от гальовната отзивчивост, характерна за нея.

Проследявам погледа й и виждам, че встрани е застанал Филип.

— Филип! — Отивам при него и се навеждам да го целуна по бузата. — Не те забелязах! Как пътувахте?

Той се усмихва, бръчиците край очите му сега са по-дълбоки отпреди, когато го видях последния път. Пророчеството отнема от всички ни по нещо.

— Плаването беше трудно. През цялото време морето беше бурно, ала госпожица Кастиля издържа стоически на изпитанието.

Той бързо й се усмихва и аз се питам дали очите й наистина излъчват мекота, когато отвръща на усмивката му, или само така ми се струва.

— Но защо стоиш прав? — питам. — Сигурно си изтощен. Ела да седнеш. Не сте ли гладни?

Филип поклаща глава.

— Приятно ми е да стоя прав, на кораба непрекъснато бях в седнало положение. — Той поглежда към Соня и Луиса. — Предложиха ни да хапнем, но уви — твърде сме уморени, за да ядем. Мисля, че госпожица Кастиля ще иска да види стаята си. Просто чакахме да дойдеш.