Мишел Зинк - Огненият кръг

— Лия! — Димитри ме хваща за ръката и отговорът се чете в очите му, но той все пак го изговаря на глас. — Змийският камък на лейди Абигейл е у теб. Той ще те предпазва от злини по време на търсенето, а ние ще продължаваме да търсим, докато си отговорим на всички въпроси около пророчеството. Имаш думата ми.

Успявам да се усмихна успокояващо с усещането, че всичко е лъжа. Не му казвам, че с всеки изминал ден змийският камък става все по-студен. Не му казвам, че Соня, Луиса и моя милост може да не сме в състояние да поддържаме връзката си достатъчно дълго, за да се противопоставяме на пророчеството заедно, да не говорим за Хелене, която пристига утре и която внася допълнителна несигурност в характера на нашата компания.

Не споделям и най-голямото си опасение, а то е, че с отминаването на дните намалява и собствената ми решимост. Че се превръщам във все по-голям враг на самата себе си — в такъв, какъвто Алис едва ли би могла да ми бъде.

Димитри се връща в апартамента си в Дружеството за през нощта и през останалата част от пътя аз се притеснявам за реакцията, която ще имат Луиса и Соня поради часа, в който се прибирам. Мракът погълна и последния остатък от дневната светлина. Обещанието ми да се върна за чая и да прекараме заедно последния следобед преди пристигането на Хелене на другата сутрин си остана само на думи.

Но няма смисъл да се тревожа. Луиса и Соня са се оттеглили всяка в стаята си и в къщата цари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на големия стенен часовник на входа и тихите стъпки на прислугата в кухнята.

Чувствам отсъствието на приятелките си като някакво обвинение и се настанявам на дивана до камината. Не съм готова да се оттегля в стаята си и да спя. Не намирам покой в съня. Мислите ми се връщат към безкрайните изисквания, поставени в пророчеството, и аз ги прелиствам едно по едно наум — последния ключ, местонахождението на Камъка, зова на Обреда, необходим за завършването на пророчеството, в случай че намеря отговорите на всички въпроси. Въпросите се носят с потока на моето подсъзнание. Не ми е неприятно и аз оставям мислите си да ме теглят накъдето си искат с убеждението, че понякога отговорите изникват, когато най-малко очакваме.

Тихо почукване на входната врата ме връща в действителността, аз ставам от канапето, взирам се в коридора и се чудя дали не ми се е причуло. Изглежда, никой друг не го е усетил. Тъкмо се каня да се върна в салона, когато отново го чувам. Този път съм сигурна, че някой чука.

Звукът идва от парадния вход.

Поглеждам наляво и надясно в коридора и тутакси ми става ясно, че никой друг не го чува. Прислугата продължава да се движи из къщата, ала никой не се отправя към входа. Тръгвам по коридора и си давам сметка, че се радвам. Някак си съм сигурна, че посетителят е дошъл тъкмо при мен.

В огромната бронзова дръжка на вратата виждам деформираното си отражение. Не си разрешавам никакво колебание и отварям вратата. Дори не се изненадвам да видя сестра си на прага.

Почти не усещам студа, който нахлува в къщата миг преди Алис да заговори.

— Добър вечер, Лия. Аз… — Алис се двоуми. — Извинявай за късния час. Надявах се да си будна, за да поговорим на четири очи.

Търся с поглед очите й и не виждам враждебност в тях. При това аз съм много по-уязвима в Равнината, дори в съня си, отколкото изправена в антрето, с цяла армия слуги — и Едмънд — зад гърба си.

Отварям вратата широко и отстъпвам назад.

— Влез.

Тя предпазливо прекрачва прага и когато затварям след нея, поглежда нагоре към тавана.

— Май не си спомням тази къща много добре — промълвява тя. — Мисля, че сме били тук с мама и татко, когато бяхме малки, но мястото ми е напълно непознато.

Аз кимам бавно.

— И аз се чувствах така в началото. Било е доста отдавна.

Тя сваля ръкавиците си.

— Да, предполагам.

— Къде си отседнала в Лондон?

Съжалявам за въпроса си още щом го задавам. Той е от въпросите, които най-често се задават от хора, запознали се по време на някое посещение.

Тя сякаш не обръща внимание на питането ми.

— Имаме стаи в „Савой“. Разбира се, знаех, че тук няма да съм добре дошла.

Стоим и не помръдваме, гледаме се една друга и аз започвам да се чувствам нелепо. Между нас се простира цял един свят, но Алис все пак си остава моя сестра.

— Да отидем в салона.

Обръщам се и тръгвам по коридора, без да чакам да се уверя, че ще ме последва, ала усещам погледа й с гърба си и съм убедена, че върви след мен.