Мишел Зинк - Огненият кръг

Бедрото му се отърква в моето, когато той се навежда, за да седне. Чудя се дали да не се отдръпна, дали да не се отдалеча от него, предвид отношенията ми с Димитри и факта, че Джеймс е сгоден за Алис. Но не мога. Приятно ми е да усещам силата му до себе си. Е, такова дребно удоволствие едва ли ще ми навреди.

Поемам си дълбоко въздух и започвам, както съм си наумила:

— Спомняш ли си книгата? Онази, която намери в татковата библиотека след смъртта му?

Той се съсредоточава и свъсва вежди.

— Докато правехме описа след смъртта на баща ти, намерих много книги в библиотеката му, Лия.

Не ми бе хрумвало, че Джеймс може и да не си спомни за нея. „Книга за хаоса“ бе за него една от многото интересни находки, макар че тъкмо тя промени до неузнаваемост моя и неговия живот.

— Книгата, която намери веднага след погребението му. „Книга за хаоса“? Беше написана на латински?

Надявам се да събудя някакъв спомен в него. Дори с тази книга щеше да ми е трудно да накарам Джеймс да повярва в пророчеството. Но без нея това щеше да е непосилна задача.

Той бавно кима:

— Мисля, че си спомням. Нали имаше само една страница?

Въздъхвам с облекчение.

— Точно така. Ти ми я преведе, не помниш ли?

— Смътно — отвръща той. — Но, Лия, какво общо има книгата с…

Вдигам ръка и го прекъсвам.

— Толкова ми е трудно да ти обясня, Джеймс. Не питай нищо, само слушай! Слушай и се постарай да разбереш.

Той кима.

— Приказката, която се съдържаше в книгата. Онази за сестрите и седемте чуми.

Продължавам, без да чакам отговор от него, като се мъча да намеря думи, които няма да звучат невероятно, думи, на които да повярва.

— Не е просто приказка, както си мислехме в началото. Това е… нещо като предание. Само че отговаря на истината.

Той ме наблюдава, лицето му не изразява нищо.

— Продължавай.

Започвам да говоря малко по-бързо:

— Преди хиляди години цял легион ангели били изпратени да държат човечеството под око, ала те… ангелите, се влюбили в смъртните жени и били прогонени от небето. — Не мога да разбера какво означава изражението на лицето му, затова продължавам, преди да съм изгубила куража да разказвам. — Оттогава техните деца, които били сестри близначки, са част от едно пророчество. Според пророчеството едната е Бранителка, а другата е Портата, точно както се казва и в книгата.

— Едната е Бранителката, а другата е Портата — мърмори той и аз се питам дали наистина си спомня думите от „Книга за хаоса“, или просто повтаря моите.

— Така е. Моята майка и леля Върджиния произхождат от тези жени, Джеймс, както и ние двете с Алис. Майка ми е била определена за Порта, белязана била да пропусне последователите на Сатаната, Изгубените души, в нашия свят, където те да чакат неговото завръщане. В качеството си на Бранителка леля Върджиния е имала задачата да възпира майка ми. Да гледа майка ми да не пропусне Душите или поне да пропусне през нея възможно най-малък брой Души. Ала Върджиния не е могла да забрани на майка ми да изпълни ролята си… Майка ми не е искала да ги пропусне, ала не е могла да се съпротивлява, Джеймс. Това я разяждало отвътре и накрая тя повярвала, че няма друг избор, освен да пожертва живота си. Обаче това означавало, че пророчеството трябва да бъде поето от Алис и мен.

— Но какво общо има това с твоето заминаване, Лия? — Тонът му е мек, ала в него съзирам нещо, което със страх определям като скептицизъм.

— Алис е Бранителката, Джеймс, а аз съм Портата — бързам да уточня. — Само че аз не съм която и да е Порта. Аз съм Ангелът на Портата, единствената Порта, която има властта да разреши преминаването на самия Самаил. Аз… опитвам се да се боря. Да намеря начин да сложа край на всичко това, но Алис отхвърля ролята си на Бранителка и ламти да получи моята… Тя действа заедно с Душите още от дете и дори в момента работи за свършека на света, доколкото знаем.

Хващам го за ръката.

— Не можеш да се ожениш за нея, Джеймс. Не можеш. Ще бъдеш до нея, когато светът рухне, и макар че ще си в безопасност поради верността си към нея, всички, които обичаш, всичко, което цениш, ще се превърне в прах.

Поглеждам го в очите и се взирам дълбоко в тях. Искам да повярва, че говоря истината. Искам да го накарам да я почувства. Да я съзре в очите ми.

Той отвръща за миг на погледа ми, после става и се приближава досами водата. Помежду ни увисва мълчание, продължително и крехко. Аз не смея да проговоря.

— Не биваше да го правиш. — Думите, хвърлени над водата, са толкова тихи, че трябва да се наведа напред, за да проумея смисъла им.