Мишел Зинк - Огненият кръг

Когато най-после вдигам поглед, държа се като страхливка и се обръщам първо към Хелене:

— Съжалявам, че нямахме време да се опознаем истински, но тук си в добри ръце. Надявам се, че ще се чувстваш удобно. Ако всичко върви по план, ще се приближим още повече до завършека на тази история.

Тя кима с обичайното си безизразно изражение на лицето.

— Вярвам, че ще направиш, каквото е нужно. Не се притеснявай за мен.

Усмихвам й се и се обръщам към Луиса.

— Аз… Съжалявам, че трябва да тръгна без теб. Компанията ти ще ми липсва. Добре ли ще се чувстваш, когато замина?

Устните й, свити сурово, се отпускат. Тя извръща очи встрани, после пак ме поглежда.

— Всичко е под контрол, Лия. Върши си работата.

Пораженческият й тон ме наранява, както нищо друго не би ме наранило. Луиса винаги е била неизтощим извор на оптимизъм и добро настроение. Пророчеството сякаш й бе отнело дори това качество. Или вината е само моя?

Кимам и се мъча да преглътна горчивината, заседнала в гърлото ми. Стоим неловко една срещу друга, аз се протягам и стискам ръката й, преди да се обърна към Соня.

Нямам представа колко време стоим и мълчим, преди най-после Соня да заговори. Когато отваря уста, аз се сепвам от гнева в гласа й.

— Направи каквото трябва, Лия. Направи го и нека тази история свърши.

Тя се обръща и обгърнала снагата си с ръце от студ, се отдалечава от мен.

Аз оставам потресена и неподвижна, докато Димитри не идва при мен. Хваща ме за ръката и ме отвежда при конете.

— Наранена е и ти се сърди, Лия. Ще премине, когато поговорите и всичко се уталожи.

Думите му не премахват тъгата ми, но аз тръгвам след него.

Едмънд ми връчва юздите на Сарджънт, аз протягам ръка и галя коня по главата.

— Идеята да тръгнете само двамата не ми харесва — заявява Едмънд.

— Въпреки че присъствието ти ще ми е добре дошло, ти си нужен повече тук — усмихвам се аз. — Не мога да допусна леля Върджиния сама да се грижи за останалите момичета и да ги води насам-натам. След като Алис е толкова близо…

Той сочи към торбата, метната през рамото ми.

— Взе ли си лъка и камата?

Аз кимам и той се обръща към Димитри:

— Грижи се за нея.

Димитри с навъсено лице поставя ръка върху рамото на Едмънд.

— С цената на живота си, Едмънд, както винаги.

Едмънд свежда поглед, отпуска рамене и въздиша — победен е.

— Тъй да бъде. Най-добре тръгвайте.

Димитри се качва на седлото, а аз премятам торбата над главата си, така че дръжката й да премине през тялото ми. Потупвам още веднъж Сарджънт по муцуната, отмествам се до хълбока му и слагам крак в стремето, като мятам другия във въздуха и се намествам на седлото с едно-единствено движение. Димитри обръща коня си и ме поглежда в очите.

— Готова ли си?

Аз кимам и пришпорваме конете. Яздим по улицата и не обръщам глава назад. Твърде съм съсредоточена във въпроса на Димитри, който искам да отмина без внимание, при това съм доста притеснена и от факта, че изобщо не съм готова.

Нито за пътуването си до Ирландия, нито за изпитанията, които ме очакват.

Докато прекосяваме града, настроението ми се оправя. В жилите си чувствам прилив на бодрост, която измества предишната тревога от предстоящото пътуване. Трябва ми малко време, за да осъзная усещането, и когато това става, аз се усмихвам.

„Свобода — казвам си. — Чувствам се свободна.“

Отървала съм се от ограниченията на поли и фустанели и сега се чувствам свободна като в Алтус. Бричовете не са толкова удобни като туниките, които се носят на Острова, но са по-добри от роклите. До лятото има още два месеца и хладният въздух ни пощипва по страните, но това е по-скоро освежаващо, отколкото неприятно. Щом стигнем гората, определено ще се застуди, ала дори тази мисъл не може да помрачи настроението ми, докато яздим двамата с Димитри през града — отначало по оживените магистрали, а после по все по-тесните и значително по-пусти улички.

Беше много по-лесно да се приготвим за пътуването до Ирландия, отколкото до Алтус. Само за няколко дни тримата с Димитри и Едмънд обсъдихме плановете си надълго и нашироко и определихме снабдителните пунктове. Не взехме много багаж и натоварихме всичко, което щеше да ни е нужно, в дисагите на двата коня.

Сутринта минава в приятно поклащане върху гърба на коня. Двамата с Димитри си разменяме забележки относно минувачите по улиците, каляските и сградите, които виждаме. Слънцето е високо над главите ни, когато забелязвам, че градът е останал далеч зад нас. Прашните и оживени улици са се превърнали във виещи се междуселски пътища, а изпълненият с дим и миризми въздух сега е чист и ухае на свежест.