Мишел Зинк - Огненият кръг

— Гладна ли си? — обажда се Димитри отляво.

Преди да чуя въпроса му, не осъзнавах, че съм гладна, и сега стомахът ми се свива. Кимам.

Той посочва шосето пред нас.

— По-нататък има ферма. Ще спрем и ще видим дали не можем да си купим нещо за ядене.

Няма смисъл да питам защо не използваме запасите, които носим. Пътуването до каменните грамади на Локру ще трае близо две седмици и неминуемо ще настъпи момент, в който няма често да срещаме места, откъдето да си купуваме храна. Добре ще е да пазим запасите си непокътнати колкото може по-дълго.

Повеждаме конете към къщата със сламения покрив, където Димитри осигурява хляб и сирене от хубавата млада стопанка срещу няколко пенса. Тя ни води към хамбара зад къщата, като настоява да използваме водата във ведрата, и ние си измиваме лицата и ръцете, а после оставяме и конете да утолят жаждата си. Те шумно пият, а Димитри се оглежда за място, където бихме могли да седнем и да обядваме.

— Ей там — сочи той към задната част на хамбара. — Има място в празния обор. Мисля, че балите сено ще са уютни за сядане.

Усмихвам се — забавно ми е и едновременно с това съм трогната, че дори на такова място Димитри се грижи за моето удобство.

Оборът е тъмен и пълен със сенки и аз сядам на пода, защото предпочитам да се облегна на балите, вместо да седна върху тях. След часовете, прекарани на коня, ми става приятно да се отпусна назад в сеното и то да ме боцка. Дори не осъзнавам, че съм пред Димитри и не бива да се държа толкова свободно.

Той въздъхва, изляга се на хълбок и се подпира на лакът.

— Божествено е. Бих могъл да остана така дни наред само с теб и конете за компания.

Аз отхапвам от сиренето, като се наслаждавам на чистия остър вкус в устата си.

— Само с мен и конете, а? Предполагам, че само аз няма да съм ти достатъчна.

Той подхвърля хапка хляб във въздуха и я улавя с уста, после отново се обръща към мен:

— Самата ти си цяло чудо, разбира се, но понякога… Е, за един мъж няма по-приятна компания от добрия кон.

— Така ли? — Лека усмивка придърпва ъгълчетата на устните ми встрани и аз подхвърлям към него парченце хляб. — Ще го имам предвид довечера, когато си построим лагер. Може би Блекджак ще ти прави компания в палатките.

Той вдига парченцето от сеното до бедрото си и го мята в устата си.

— Може би. А аз ще се радвам да ти услужа с одеялото си, ако мислиш, че сама ще ти е студено.

Аз се смея на глас.

— Ще послушам съвета ти.

Очите му палаво блестят, после ме поглеждат сериозно.

— Нямаш представа колко обичам да слушам смеха ти.

Преглъщам хапката хляб и го поглеждам в очите. Слънцето се промъква тук-там от покрива и във въздуха се появяват светли ивици, а прашинките в тях танцуват ли, танцуват.

— Щом ти харесва, ще се опитам да се смея повече.

Той насочва извит като гега пръст към мен.

— Ела.

Аз оставам на мястото си и продължавам да го дразня.

— Не мога, господине, в момента съм заета с хляба и сиренето си.

Той не ми отговаря, ала желанието в очите му мълви единствените думи, които искам да чуя, и само след миг се настанявам до него.

— Лия… Лия… — той прокарва пръсти по лицето ми.

Не се помръдва, но ме придърпва с поглед към себе си и накрая аз се навеждам към него и докосвам с устни устните му. Оставам така за миг, а дъхът ни се носи като шепот.

От устните му се изтръгва стенание и аз се навеждам и го целувам с насъбралото се през последните дни и седмици в душата ми желание. Цели дни и седмици двамата се свивахме по килери и библиотеки и събирахме погледите на околните в Дружеството и в Милторп Менър.

Той ме притиска в сеното. Едва си поемам дъх, когато ръцете му започват да шарят по тялото ми, не ме докосват, но се движат толкова близо, та мога да се закълна, че ги усещам върху кожата си.

Вдигам ръце нагоре и обгръщам шията му, придърпвам го към себе си дотогава, докато тялото му се притисне плътно към мен по цялата си дължина.

— Ти ли го уреди, Димитри Марков? Така че най-после да останем само двамата и никой друг?

Тихо шептя в ухото му и усещам как космите отзад на врата му се изправят.

Той обсипва с целувки голата ми шия до долу, където тя се скрива под памучната тъкан на ризата ми.

— Бих сторил какво ли не — казва той, — за да бъдеш моя само за миг.

Устните му се движат отзад на тила ми и ми се струва, че ще умра от удоволствие. Знам, че трябва да тръгваме, ала отхвърлям всички мисли от главата си и се съсредоточавам в мига. В този миг, в който на света не съществува нищо друго. Нито пророчество. Нито Камък. Нито Души.