Мишел Зинк - Огненият кръг

Ала не мога да отмина и медальона, тъй като и той е част от мен. Медальонът нашепва на онази част от моята душа, която е скрита най-дълбоко и която не показвам на никого от страх, че ако някой я зърне такава, каквато е в действителност — ако ме види такава, каквато съм наистина, — съдбините на света никога повече няма да бъдат поверени в моите ръце.

Осъзнавам, че мечтая дори когато спя. Стоя в средата на един кръг, а в ръцете си усещам топлината на други ръце. Фигурите от двете ми страни са облечени в туники, качулките им са нахлузени върху главите им и покриват всичко освен плоските им лица.

От гърлото ми се изтръгват странни думи. Тялото ми се разтърсва и от страх, и от вълнение, а туниката ми се издува около краката, щом горещият вятър духне откъм центъра на кръга. Принудена съм да спра напева си, защото нещо ме дърпа от самото ядро на същността ми, извива се и рязко се освобождава, сякаш е било дълго кътано, смълчано, дремещо в мен. Аз извиквам и пускам ръцете на тези до мен, въпреки че някой ме предупреждава от много, много далеч:

— Не нарушавай кръга!

Но аз го нарушавам. Победена от страховете и болката си, аз нарушавам кръга. Залитам към центъра му и виждам как ръцете зад мен се съединяват и фигурите преливат една в друга и се сливат в едно.

Сякаш никога не съм била между тях.

Дърпат ме дотогава, докато усетя, че ще ме разкъсат на две — сякаш ме раздират отвътре навън. Падам на земята, а черното небе, осеяно с блещукащи звезди, които не си знаят годините, се разпростира над главата ми в мига преди нещо да ме стегне за китката. Обръщам се на една страна и вдигам ръката си, за да видя белега.

Змията.

Тя се гърчи и се извива, провира се все по-надълбоко в кожата ми, докато накрая аз усещам как се стопява напълно в плътта ми.

Крещя й да престане, ала тя продължава. Гори ме, гори ме, гори ме.

— Лия! Събуди се, Лия.

Отварям очи и виждам Димитри, надвесен над мен.

— Викаше насън — обяснява и отмахва кичура коса от челото ми.

Пръстите на дясната ми ръка са се сключили около китката на лявата и аз вдигам ръце пред очите си, като се опитвам да различа белега на слабата лунна светлина в палатката. Белегът не е станал по-дълбок. Нито по-тъмен. Усещам горенето от съня си, ала не се доверявам много на себе си и не му обръщам повече внимание.

Поемам си дълбоко въздух и се мъча да укротя препускащото си сърце, преди да му отговоря:

— Аз… извинявай.

— Извиняваш ли ми се? — чумери се той. — Лия, повече не се извинявай. Никога.

От съня все още ми е останал спомен за кръга, за облечените в туники фигури, за собствения ми глас, с който изричам непознати думи.

— Сънувах кошмар.

Лицето му придобива нежно изражение, той се навежда, изтяга се на земята до мен и ме взема в прегръдките си, а главата ми се притиска към гърдите му.

— Разкажи ми — казва той. — Разкажи ми за своя кошмар.

Мълчанието помежду ни тежи на сърцето ми и ми напомня за друг случай по друго време, когато също така се чувствах принудена да говоря за страховете си. За нещата в моето съзнание, които растяха и подивяваха, които притъмняваха зловещо, зазидани здраво между крепостните стени на душата ми. Алис е права, и двете взехме решения, които определиха местата, заемани от нас в момента. Навремето Джеймс ми бе дал възможност — и то не една — да му разкажа какво става с мен.

Ала аз не му се доверих. Не повярвах в любовта му.

Димитри мърка в ухото ми и разсейва колебанията ми:

— Обичам те, Лия. Не си го казваме много често, но не се съмнявай в това. Трябва да си сигурна в мен и да ми разкажеш за страховете си, за да мога да те отърва от тях.

Поемам си дълбоко въздух, поемам аромата му. Същият е като аромата на Алтус. Ароматът на най-красивия от Отвъдните светове. На моето минало и моето бъдеще. Той ми дава сили да се взра в очите му и да му кажа всичко.

Разказвам му за своите кошмари. За това, че напоследък зачестяват. За невъзможността да простя на Соня — да открия дори и най-малка частица от обичта си към нея след предателството й. Разказвам за изчезващата топлина и сила на змийския камък, даден ми от леля Абигейл. За посещението на Алис в Милторп Менър. За нейното твърдение, че всъщност не е по-различна от мен.

После му разказвам за най-големия си страх: че Алис може да е права и че е само въпрос на време пророчеството да ме обърне срещу всичко, което ценя, което ми е скъпо.

— Добре ли спа?

Гласът на Димитри звучи уморено, когато едновременно с въпроса си ме целува по главата.