Мишел Зинк - Огненият кръг

— Възможно най-добре — отвръщам аз и се сгушвам още по-навътре в завивките, като се наслаждавам на мига спокойствие, преди да започнем да събираме багажа и да прекараме още един ден на конете си.

Той не казва нищо, а ме придърпва по-близо към себе си с разбирането, че все още съм изненадана от реакцията му към моето признание. Не знам какво точно очаквах. Че ще ме намрази? Че няма да ме гледа с предишното обожание?

Не знам. Но през четирите дни след нощта на признанието търсих по лицето му следи от подозрение, от отвращение. Ала дори в моментите, когато мислите му са далеч от тук, в очите му откривах единствено преданост.

Когато осъзнавам, че нямаше да е така с Джеймс, усещам в себе си и свобода, и някаква тъга. В края на краищата няма никакво място за съжаление. Джеймс нямаше да ми повярва тогава, както не ми повярва и сега.

А аз трябва да имам предвид едно — неговото спасение.

И за да спася него, както и света, който познавам, трябва да спра Алис и Душите.

Двамата с Димитри събираме багажа, без да говорим, и си правим бърза закуска, преди отново да поемем на път. Храната ни е доста по-проста, отколкото по време на пътуването ни до Алтус. Тъй като сме само ние двамата и носим лек багаж, преживяваме главно със сирене, хляб, ябълки, които носим от Лондон, и по някое дребно животно, което някой от нас пронизва с моя лък по пътя.

След пет дни вече сме прехвърлили половината разстояние до водата, която трябва да ни отведе в Ирландия. Излизаме от Южна Англия и пейзажът се променя за един ден. Живописните хълмове и нивите отстъпват място на обрасли с шубраци безплодни тресавища. Те са подходящо отражение на моето все по-мрачно настроение и аз често се взирам в неприветливата околност и си мисля за сестра си. Вярно е, че отношенията помежду ни винаги са били сложни — в тях се преплитат обич, страх, страхопочитание и, да, дори омраза. Но като си помисля за Алис сега, душата ми се изпълва с безпокойство и загриженост. Чувствата ми са твърде смътни, за да ги осмисля, ала се засилват с всяка изминала минута. Докато си построим лагера и се навечеряме, аз вече знам, че нещо не е наред.

Не бива да се тревожа толкова за благополучието на Алис, обаче всичко, което става с нея, сякаш по някакъв начин се случва и с мен. Искам или не, животът ни е преплетен, както никога досега. Съдбите ни трайно са впримчени в пророчеството и в съдбите на всички негови заложници. Докато се приготвям да си лягам и целувам Димитри за лека нощ, тревогата не престава да гложди сърцето ми. Заспивам бързо и не се изненадвам, когато моят дух се издига в нощното небе над Равнината.

Едва си спомням за времето, когато не познавах пътуванията, но сега, щом осъзнавам, че сестра ми ме призовава, мигом усещам злата прокоба. По-мъдрата част от моето същество ми подсказва, че би трябвало да й откажа и да побързам да се върна в спящото си тяло. Но дори като си го мисля, аз знам, че няма да го направя. Безпокойството, което чувствам, няма да ми позволи да избягам от обясненията и аз политам над земята; тъмните полета се носят под мен, слети в едно от скоростта, когато се понасям по обратния път назад, над вътрешните графства, и навлизам в Южна Англия.

Зървам Лондон много преди да стигна до него. Дим, който се вижда дори на фона на нощното небе, се издига като огромно чудовище над града. Инстинктивно усещам къде се намира Алис. Моята душа гравитира към нейната и аз откривам хотела, където преди две седмици се срещнах с Джеймс. Фасадата се издига внушително на фона на нощното небе, ала аз преминавам през нея без усилие и с облекчение докосвам с крака пода, покрит с дебел килим. Усещам присъствието на Алис като повей от далечен спомен и преминавам през вратата на голямата спалня.

В камината пламти огън и хвърля оранжеви отблясъци в стаята. Аз не мога да почувствам топлината им с духовното си тяло, ала усещам енергията и знам, че в стаята е уютно. Оглеждам сенките и само след миг фиксирам местонахождението на сестра си и съзирам слабата й фигура в сянката на балдахина сред купчината одеяла в леглото. Дори от вратата мога да забележа, че раменете й се тресат от горък плач.

Гледката ме разтревожва — отдавна не съм виждала Алис да плаче. Не плака, когато майка ни умря, след като се хвърли от скалата край езерото в Бърчуд. Не плака и когато откриха трупа на татко и видяхме, че лицето му е застинало в безмълвен писък. Не го направи и когато положихме малкото недъгаво телце на Хенри да почива в студената земя край Бърчуд Менър.