Мишел Зинк - Огненият кръг

Съществуваме само ние. Димитри и аз, единствени в света, който сме създали само за себе си.

Отпускам се, отдавам се цялата, без да обръщам внимание на гласа вътре в себе си: „Задръж този миг. Времето ви заедно ще е кратко.“

— Какво мислиш толкова съсредоточено?

Сепвам се, като чувам гласа на Димитри до себе си. Говори тихо, ала думите му ехтят в тъмната нощ, която ни обгръща.

Вдигам поглед и поставям длан на гърдите си така, че усещам препускащото си сърце под пръстите си.

— Защо го правиш?

— Кое? — Той сяда до мен върху поваления дънер до огъня.

— Това — отвръщам аз. — Промъкваш се незабелязано до мен.

Той вдига рамене.

— Не исках да те стресна. А ти бягаш от въпроса ми.

Тихо се смея, гласът ми е като неканен гост в нощта.

— Не бягам от въпроса. Просто си мислех за каменните грамади и се питах дали Камъкът наистина ще е там.

Той въздъхва.

— Е, няма да сме сигурни, докато не отидем и не видим с очите си, но откритието на Виктор е нещото, което свързва най-близко местата от нашия списък с пророчеството.

— Локру — мълвя думата аз като молитва в мрака. — Портал към Отвъдните светове.

— Да — изрича тихо Димитри и аз долавям надеждата в гласа му.

Умелата изследователска работа на Виктор заедно със списъка на деветте вероятни местонахождения дадоха резултата, който седмиците на хаотични и спорадични проучвания, извършени от Димитри и мен, не успяха да постигнат: навремето наричахме Локру „Портал към Отвъдните светове“. Не можем да сме сигурни, че наименованието обозначава нашите Отвъдни светове, а не някоя абстрактна митична представа, ала не можем и да го отминем с лека ръка.

Въпреки всичко не ми се ще да изкажа страха си на глас. Сякаш ако изговоря думите, те ще се материализират. Бързо ги отпъждам от съзнанието си. Бъдещето е пред нас и няма никакво значение дали ще назовем онова, което ни очаква, или не.

— Ами ако не това е мястото, което трябва да посетим? — питам.

Той не отвръща веднага и аз знам, че обмисля такъв отговор, който ще съдържа в себе си надежда.

Накрая избира честна позиция:

— Не знам. Мисля, че трябва да открием отговора, щом той се появи пред очите ни. Ала едно е сигурно.

— Кое е то? — поглеждам към него аз.

— Всяка крачка, направена от нас, е имала цел. Дори онези действия, които преди са ни изглеждали погрешни, са ни отвеждали до нещо важно. — Той извръща глава и говори към огъня. — Независимо дали ще открием Камъка в Локру, или не, това ще бъде още една стъпка напред в нашето пътуване към завършека на пророчеството. И с всяка следваща крачка ние се приближаваме все повече към края на тази история.

В лагера е тихо и аз се мушвам под одеялата. Сянката на Димитри, разкривена от палатката и пламъците на огъня отвън, внася в душата ми спокойствие, макар че предпочитам той да е до мен. Поспорихме по въпроса — Димитри настояваше да остане на пост, а аз възразих относно способността му да изкара цялото пътуване без почивка — и накрая се спряхме на следното решение: Димитри ще остане буден и ще охранява до ранни зори, след което ще поспи малко, преди да развалим лагера си. Това означава, че всяка сутрин ще тръгваме по-късно, но дори Димитри има нужда да си почине, а опитите ми да го убедя да си легне и спи до мен се оказаха безрезултатни.

Тялото ми е схванато от непрекъснатото яздене и знам, че трябва да минат дни, преди отново да свикна с неудобствата на продължителното пътуване е кон. Доста седмици отминаха от пътешествието ни до Алтус и въпреки че излизах и сама с коня си в Уитни Гроув, това беше, за да се упражнявам с лъка и стрелите.

Посягам към змийския камък на шията си, за да проверя дали е топъл. Опитите да преценя колко още сили са останали в камъка ми действат ужасно. Правя ги дори когато става все по-трудно да кажа дали змийският камък е станал по-студен от вчера или от онзи ден. Сигурно е, че е много по-студен, отколкото беше, когато се събудих в Алтус, а той трескаво гореше на гърдите ми, ала да усетиш всекидневната промяна е почти невъзможно. Но аз продължавам да опитвам, сякаш като получа потвърждение, че силата му се топи с всеки изминал ден, това ще ме подготви за мига, в който тя ще изчезне завинаги.

Махам ръка от камъка на врата си и плъзвам пръстите на дясната си ръка около медальона на лявата. Змийският камък ми напомня, че съм Сестра. Че светлината на Сестрите от Алтус и на многото преди тях тече във вените ми.