Мишел Зинк - Огненият кръг

— След минута съм тук! — викам аз, докато тичам нагоре по стълбите, за да позвъня на вратата.

Като ме вижда да стоя на прага, икономът се усмихва.

— Добро утро, госпожице. Той е в библиотеката.

— Благодаря — отвръщам му с усмивка аз и минавам покрай него, както съм правила толкова пъти досега, дори не мога да си спомня броя им.

Ала този път е различно. Този път идвам с отговори.

Когато влизам, Димитри вдига поглед.

— Лия! Какво има? Нещо не е наред ли?

Не се изненадвам, че го виждам да чете до прозореца и че навсякъде по масата са разхвърляни книги. Прекосявам стаята и заставам до него.

— Не, всичко е наред — отвръщам и размахвам писмото. — Всъщност бих казала, че най-после нещо е наред.

Той дръпва писмото от ръката ми, очите му пробягват по листа, после поглежда нагоре и се взира в мен.

— Но това означава…

Усмихвам се и кимам.

— Че тръгваме за Ирландия?

Той се ухилва в отговор на усмивката ми. И внезапно ми се струва, че няма невъзможни неща.

Тъй като не съм казала на никого, че съм се пременила по случай специалната ми среща, аз съм готова за всяка тяхна реакция. Но въпреки всичко, когато слизам надолу по стълбите, където конете ме очакват, страните ми горят.

Леля Върджиния изпада в истински шок, щом ме вижда да се приближавам, и се съвзема едва когато заставам пред нея.

— Облякла си брич?

Тя дори не споменава мъжката шапка, под която съм скрила косата си, нито факта, че съм направила и невъзможното, за да скрия пола си. Явно всички тези странности бледнеят пред шока, който й причиняват моите панталони.

Поглеждам ги и се усмихвам, после вдигам очи към нея.

— Сигурно ти се вижда странно да ходя облечена по този начин. Но от години ги слагам, когато излизам на езда, а е много трудно да вървиш бързо, когато полите ти се мотаят в краката.

Не й казвам, че трябва да бързам. Че змийският камък хладнее с всеки изминал ден, че животът на всички нас зависи от това, да намеря Камъка и да затворя Портата, колкото е възможно по-скоро. Тя го знае много добре.

Леля ми се поколебава, после бавно ми кима.

— Съдбата на света е в твои ръце, скъпа племенничке — казва и се навежда да ме прегърне. — Мисля, че можеш сама да си избереш облеклото за всяка една ситуация, да не говорим за настоящата.

Поемам си дълбоко въздух и потъвам в прегръдките й, но само за миг. Откакто майка ми я няма, леля Върджиния винаги ми е предлагала безпределната си мъдрост и подкрепа. Сега тя ще ми липсва повече от всякога, но все някой трябва да остане да се грижи за другите момичета, докато ние двамата с Димитри пътуваме за древните каменни пещери край Локру в Ирландия. Напълно е възможно Виктор съвсем случайно да е открил, че във връзка с един необичаен обрат на речта се споменава и Локру, но тъй като не разполагаме с други възможности, би било глупаво да отминем това без внимание.

Отдръпвам се, ала не откъсвам поглед от очите на леля Върджиния.

— Скоро ще се върна.

Снижавам глас, като хвърлям поглед към Соня, Луиса и Хелене, които ме чакат до конете.

— Моля те, грижи се за всички и внимавай да не се случи нещо непредвидено.

Тя кима и аз съм сигурна, че и двете си спомняме за предателството на Соня. Навеждам се и я целувам по бузата, после се отправям към другите.

Соня и Луиса са се сгушили една до друга, Хелене е застанала на сантиметри от тях. Колебливо се приближавам към тях, като си спомням разговора си с Луиса в деня, когато отидох да потърся мадам Берие и Алистър Уигън. В очите й все още се крие гняв и за един кратък миг аз се питам дали е безопасно да оставя ключовете сами в Лондон.

Ала мигът отминава. Пътуването с коне в група би било твърде тежко. Времето е лукс, с който не разполагаме, и щеше да е глупаво да дадем на Хелене достъп до вероятното местонахождение на Камъка, при положение че едва я познаваме. И бездруго бе доста трудно да открием връзката между древните каменни грамади край Локру и пророчеството. Няма да рискувам онова, което вече знаем.

Има и още нещо. Мисълта, която все отпъждам и не й позволявам да пусне корени в благодатната почва на моето недоверие.

Смятам, че би било умно от наша страна да не разкриваме важна информация пред Хелене, докато не я опознаем по-добре, както и да не издадем нещо съществено пред Соня и Луиса. Макар да признавам, че може и да греша, аз не се съмнявам, че не мога да си позволя да рискувам.

Спирам се пред тях, като се взирам надолу в ботушите си за езда. Връзките им са завързани върху обутите ми в бричове крака и сякаш са нещо съвсем отделно от мен.